„Къде ще отидем? — казваше жена му и леко примляскваше, както правят големите, когато в игра с децата изобразяват приятно очакване. И след това високо назоваваше романтичните страни. — Например най-напред на Ривиерата — предлагаше тя. — Монте Карло, Ница. Или например Алпите.“ — „А после за малко тук — каза Лужин. — В Крим има много евтино грозде.“ — „Какво говорите, Лужин, пазил ви господ, в Русия не може.“ — „Защо? — попита Лужин. — Каниха ме там.“ — „Глупости, млъкнете, моля ви — каза тя, ядосана не толкова, че Лужин говори невъзможни работи, колкото, че косвено си спомня нещо, свързано с шаха. — Погледнете насам — рече му тя и Лужин покорно премести очи върху друго място на картата. — Ето тук например е Египет, пирамидите… А ето я Испания, където вършат ужасни неща с бичетата…“
Знаеше, че в много градове, които биха могли да посетят, Лужин вероятно е бил неведнъж, и затова, за да избегне вредните реминисценции, не назоваваше големите градове. Напразна предпазливост. Светът, по който Лужин бе бродил навремето, не беше изобразен на картата и дори да му беше назовала Рим или Лондон, по звука на тези названия в устата и, по пълнозвучната нота на картата той би си представил нещо съвсем ново, невиждано, а в никакъв случай не смътното шахматно кафене, винаги еднакво, независимо дали се намира в Рим, в Лондон или в същата невинна Ница, доверчиво спомената от нея. А когато тя донесе от железопътното бюро многобройни проспекти, светът на шахматните пътешествия като че още по-рязко се отдели от този нов свят, където се разхождаше турист по бял костюм и с бинокъл на гърдите. Имаше черни силуети на палми върху розов залез и преобърнати силуети на същите палми в розовия като залеза Нил. Имаше чак неприлично синьо море, захарнобял хотел с пъстър флаг, който се ветрееше в една посока, а димът от парахода на хоризонта се отнасяше в друга, имаше снежни върхове и висящи мостове, и лагуни с гондоли, и безкрайно количество стари черкви, и някаква тясна уличка, и магаренце с два огромни денка отстрани… Всичко беше красиво, всичко беше забавно, пред всичко невидимият автор на проспектите изпадаше в захлас, задавяше се от похвали… Звънки имена, милион светци, минерални води, които лекуват всички болести, възрастта на градската крепост, хотели първа, втора, трета категория — от всичко това ти се замайваше главата и всичко беше хубаво, навред очакваха Лужин, зовяха го с гръмовни гласове, обезумяваха от собственото си гостоприемство и без да питат господаря, раздаваха слънцето.
През тези първи съпружески дни Лужин посети кантората на тъста. Тъстът диктуваше нещо, а пишещата машина твърдеше нещо свое — в забързан говор повтаряше сричката „ту“ приблизително със следната интонация: „ту ти не пишеш това, Туту, ту — ту това, ту онова пречи изобщо на писането“ — и нещо с трясък се преместваше. Тъстът му показа пачките бланки, счетоводните книги със зетоподобните линии по страниците, книгите с прозорчета на гръбчетата, чудовищно дебелите томове на търговска Германия, сметачната машина, много умна, съвсем питомна. Обаче на Лужин най-много му хареса Туту, дето пишеше това и онова, думите, които се сипеха бързо върху хартията, вълшебно равните лилави редове и отведнъж появяващите се няколко копия. „Аз също бих… Трябва да се науча“ — каза той и тъстът му одобрително кимна; и в кабинета на Лужин се появи пишеща машина. Беше му предложено един от служителите в кантората да дойде и да му обясни, но той отказа, заяви, че ще се научи сам. И наистина: доста бързо се ориентира в устройството й, научи се да сменя лентата, да слага листата, сприятели се с всичките лостчета. По-мъчно се оказа да запомни разположението на буквите, чукането се придвижваше извънредно бавно, не се чуваше никаква тутукаща бързина и кой знае защо — още от първия ден, — почна да му досажда удивителната — изскачаше на най-изненадващи места. Отначало преписа половин колонка от германски вестник, а след това измисли нещо свое. Оказа се късо писъмце с такова съдържание: „Вие се издирвате по обвинение в убийство. Днес е 27 ноември. В убийство и подпалвачество. Добър ден, милостива госпожо. Сега, когато ми трябваш, къде си ти, удивителна? Тялото е намерено. Милостива госпожо!!! Днес ще дойде полицията!!!“. Лужин го препрочете няколко пъти и като сложи отново същия лист, го подписа доста криво, като мъчително търсеше буквите: „Абат Бузони“. Тогава му доскуча, работата се придвижваше твърде бавно. И някак трябваше да използува написаното писмо. Като порови из телефонния справочник, откри някаква си Луиза Алтман, рентиерка, надписа на ръка адреса й и изпрати своето съчинение.