Донякъде му служеше за развлечение и грамофонът. Шкафчето с шоколадов цвят под палмата пееше с кадифен глас и Лужин, прегърнал жена си, сядаше на дивана и слушаше, и си мислеше, че скоро ще се свечери. Тя ставаше, сменяше плочата, като вдигаше диска към светлината и по него преминаваше колеблив сектор от копринен блясък като лунната пътека върху морето. И шкафчето отново лееше музика, и отново жена му сядаше до него, отпускаше брадичка върху сплетените си пръсти и слушаше, като примигваше. Лужин запомняше мелодиите и дори се мъчеше да ги тананика. Имаше стенещи, пукащи, дюдюкащи танци и един безкрайно нежен американец, който пееше шепнешком, и една цяла опера от петнайсет плочи — „Борис Годунов“ — с камбанен звън на едно място и със страховити паузи.
Често идваха родителите на жена му и така потръгна, че три пъти седмично Лужини вечеряха у тях. Майката все се мъчеше да научи от дъщеря си някои подробности около брака и изпитателно се интересуваше: „Бременна ли си? Сто на сто си вече бременна.“ — „Какво говориш — отвръщаше дъщерята, — отдавна вече родих.“ Тя беше все така спокойна и все така се усмихваше изпод вежди, и все така се обръщаше към Лужин по фамилно име и на „ви“. „Клетият ми Лужин — произнасяше тя, нежно издула устни, — горкичкият ми, горкичкият.“ И Лужин търкаше буза в рамото й, а тя смътно си мислеше, че сигурно има и други наслади освен насладата на състраданието, но че това не я интересува. Единствената грижа в живота й беше да пробужда всяка минута у Лужин любопитство към вещите, да задържа главата му над тъмната вода, за да може да диша спокойно. Питаше го сутрин какво е сънувал, ободряваше утринния му апетит ту с котлетче, ту с английски мармалад, водеше го на разходка, спираше се продължително с него пред витрините, четеше му вечер на глас „Война и мир“, занимаваше го с весела география, под нейна диктовка той чукаше на машината. Няколко пъти го води в музея, показа му любимите си картини и му обясни, че във Фландрия, където е мъгливо и дъждовно, художниците рисуват ярко, а в Испания, в страната на слънцето, се е родил най-мрачният творец. Говори му още, че еди-кой си имал усет за стъклените неща, а онзи обичал лилиите и нежните лица, леко подпухнали от небесна простуда, и му обръщаше внимание върху двете кучета, които съвсем свойски диреха трохи под тясната, бедна маса на „Тайната вечеря“. Лужин кимаше и прилежно примижаваше, и много дълго разглеждаше огромното платно, на което художникът беше изобразил всички мъчения на грешниците в ада — много подробно, много интересно. Ходиха и на театър, и в Зоологическата градина, и на кинематограф, при което се оказа, че Лужин никога преди не е бил на кино. Филмът бързаше с бял блясък и най-сетне след многобройни приключения дъщерята се завърна като прочута актриса в родния си дом и се спря на вратата, а в стаята, без да я забелязва, побелелият й баща играеше шах със съвсем не променилия се за толкова години доктор, верен приятел на семейството. В тъмнината се чу отривистият смях на Лужин. „Абсолютно невъзможно положение на фигурите“ — каза той, но тогава за огромно облекчение на жена му всичко се промени и бащата, увеличавайки се, тръгна към салона и ужасно се развълнува, отначало очите му се разшириха, после се долови леко потреперване, примигна, още веднъж чертите му леко потрепериха и бавно се отпуснаха, бръчките му омекнаха, тиха усмивка на безкрайна нежност се изписа върху лицето му, което продължаваше да потреперва — защото старецът, господа, навремето бе проклел дъщеря си… Но докторът, докторът стои настрана, той помни — бедният, скромен доктор — как тя, още малко момиченце, в самото начало на филма бе хвърляла по него цветя през оградата, докато той, излегнал се на тревата, четеше книга; тогава той вдигна глава: пред него просто ограда, но изведнъж иззад нея се подаде момичешка коса, сресана на път, а сетне две огромни очи — ах, боже мой, какво лукавство, каква игривост! Прескачай през оградата, докторе — ето тича милата палавница, крие се зад дърветата — хвани я, докторе, хвани я! Но сега всичко това е вече минало. Оборила глава, безволно отпуснала ръце, в едната — шапката, стои прочутата актриса (а тя е паднала, паднала…). Баща й продължава да трепери и полека-лека разтваря обятия, изведнъж тя пада на колене пред него. Лужин започна да се секне. Когато излязоха от киното, очите му бяха зачервени и той се закашля, като отричаше да е плакал. И на следващия ден, по време на сутрешното кафе, изведнъж се облегна на стола и замислено произнесе: „Много, много хубаво. — Помисли и отново се обади: — Само че не знаят да играят.“ — „Как да не знаят? — учуди се жена му. — Всичките са първокласни актьори.“ Лужин я погледна бързо и веднага отмести очи, но нещо в това не й хареса. Внезапно тя разбра за какво става дума, започна да решава за себе си въпроса как да накара Лужин да забрави тази проклета игра, която глупакът режисьор бе сметнал за необходимо да вкара за разнообразие. Но Лужин очевидно начаса забрави — увлече се от истинската руска погача, изпратена от тъщата, и очите му отново бяха съвсем ясни.