„Само лъже — дочу се мързелив глас зад него. — Никога не му е стъпвал кракът в никакви джунгли.“
„Защо все разваляш всичко“ — проточи Петришчев, като се обърна. „Не го слушайте — продължи някакъв плешив дългунест господин, притежател на мързеливия глас. — Щом от Русия се озова в Париж, чак преди три дни се помръдна оттам.“ — „Чакай, позволи ми, Лужин, да ти представя“ — през смях подхвана Петришчев; Лужин обаче забързано се отдалечаваше, свил глава в раменете, и странно лъкатушеше и потрепваше от бързия си вървеж.
„Изчезна — учудено рече Петришчев и добави замислено: — В края на краищата може да съм го взел за друг.“
Лужин се блъскаше в хората, с плачлив глас възкликваше: „Пардон, пардон!“ — и все се натъкваше на хора, внимаваше да не ги поглежда в лицето и търсеше жена си; когато внезапно я видя, я хвана отзад за лакътя така, че тя трепна и се обърна, но отначало не можеше да каже нищо, толкова много се беше запъхтял. „Какво има?“ — попита го тя уплашена. „Да си вървим, да си вървим“ — забъбри той, без да пуска лакътя й. „Успокойте се, Лужин, моля ви, недейте така — промълви тя, като го побутваше встрани, за да не чуват останалите. — Защо искате да си отидете?“ — „Там има един човек — избъбри Лужин, като дишаше тежко. — И такива неприятни разговори…“ — „Познавали сте го по-рано, така ли?“ — попита тихо тя. „Да, да — закима Лужин. — Нека да си идем. Моля ви.“
Примижал, за да не го види Петришчев, той си проби път до входа, започна да бърника из джобовете си, като търсеше номерчето, намери го след няколко огромни секунди паника и отчаяние; запристъпва на място от нетърпение, докато гардеробиерката ровеше за дрехите му като сомнамбул… Облече се пръв и пръв излезе, а жена му побърза след него, закопчавайки в движение палтото си от къртичи кожи. Едва в автомобила Лужин задиша по-спокойно и изразът на объркана унилост се смени от виновна лека усмивка. „На милия Лужин му е било неприятно“ — каза жена му, като го погали по ръката. „Съученик, съмнителен тип“ — обясни Лужин. „Но сега вече на милия Лужин му е хубаво“ — прошепна жена му и целуна меката му ръка. „Сега вече мина“ — каза Лужин.
Но не беше точно така. Нещо бе останало — някаква загадка, трънче. Нощем започна да се замисля защо го бе ужасила толкова тази среща. Разбира се, имаше всякакви отделни неприятности — това, че Петришчев някога го бе измъчвал в училище, а сега по косвен начин си бе спомнил за една разпокъсана книга, и че целият свят, изпълнен с екзотични съблазни, се бе оказал лъжа на измамник и занапред не биваше да вярва на проспектите. Но беше страшна не самата среща, а нещо друго — тайният смисъл на тази среща, който предстоеше да разгадае. Нощем започна напрегнато да мисли, както се случваше Шерлок да се замисли над пепелта от пура — постепенно започна да му се струва, че комбинацията е още по-сложна, отколкото бе предполагал в началото, че срещата с Петришчев е само продължение на нещо и че трябва да търси по-надълбоко, да се върне назад, да преиграе всичките ходове на живота си от болестта до бала.