13
На сивкавата пързалка (където лете бяха площадките за тенис), леко поръсена от сух снежец, предпазливо се вихреха гражданите и точно в минутата, когато край тях по тротоара минаваха Лужини, излезли на утринната си разходка, най-буйният от кънкьорите, юначага по пуловер, изящно се засили с холандска крачка и устремно се тръшна върху леда. После в малката градинка тригодишно дете, цялото в червено, пристъпи колебливо с вълнени крачета, заклатушка се към стълба в оградата, гребна с ръкавичка сняг от апетитната купчинка и го вдигна до устата си, заради което веднага бе сграбчено и плеснато отзад. „Ах, горкичкото“ — озърна се и каза Лужина. По побелялата улица мина автобус, остави след себе си две дебели черни ивици. От магазина за говорещи и свирещи апарати се чу зъзнеща музика, някой затвори вратата, за да не настине музиката. Дакел с кърпено синьо палтенце, с ниско клатушкащи се уши, се спря, като душеше снега, и Лужина успя да го погали. Нещо леко, остро, белезникаво ги удряше в лицата; щом погледнеха празното небе, светли топчици танцуваха пред очите им. Лужина се подхлъзна и погледна укорно светлите си ботинки. Край руския гастроном срещнаха познати, семейство Алфьорови. „Какъв студ“ — възкликна Алфьоров, раздрусал жълтата си брадичка. „Недейте, ръкавицата е мръсна“ — издърпа ръката си Лужина и попита Алфьорова с усмивка, загледана в миловидното й, винаги оживено лице, защо не намине към тях. „Понапълнели сте, драги“ — подхвърли Алфьоров с палав поглед към корема на Лужин, преувеличен от дебелото палто. Лужин умолително извърна очи към жена си. „Така че заповядайте“ — закима тя. „Чакай, Машенка, знаеш ли им телефона? — попита Алфьоров. — Знаеш ли го? Добре. До скоро виждане — както се казва по съветски. Поздрави на майка ви.“
„Той е някак жалък — каза Лужина, като хвана мъжа си под ръка и промени ход, за да е в крак с него. — Но Машенка… Каква е миличка, какви очи… Не вървете толкова бързо, скъпи, хлъзгаво е.“
Снегът спря, на едно място небето бледо просветля и там проплава плоският, безкръвен слънчев диск. „Знаете ли, днес ще свърнем ей оттук, вдясно — предложи Лужина. — Струва ми се, там не сме ходили.“ — „Портокали“ — каза Лужин, като посочи количката с бастун. „Искате ли да купим? — попита жена му. — Вижте, пише с тебешир на дъската: сладки като захар.“ — „Портокали“ — повтори вкусно Лужин и си спомни как баща му разправяше, че когато произнасяш „лимон“, неволно издължаваш лице, а когато кажеш „портокал“ — се усмихваш широко. Продавачката чевръсто разтвори кесията и наслага в нея студените, поресто-червени плодове. Лужин в движение започна да бели портокал, като се мръщеше в очакване сокът да го пръсне в очите. Наслага коричките в джоба си, тъй като те биха изглеждали твърде ярки върху снега, пък и освен това от тях може да се направи сладко. „Харесва ли ви?“ — попита жена му. Той изсмука последното резенче и с доволна усмивка тъкмо да хване отново жена си под ръка, но се спря, като се озърташе. Помисли, тръгна обратно към ъгъла и погледна как се нарича улицата. После бързо настигна жена си и посочи с бастун по посока на най-близката къща, обикновена сивокаменна къща, отделена от улицата с малка градинка зад желязна ограда. „Тук живееше баща ми — каза Лужин. — Трийсет и пет А.“ — „Трийсет и пет А“ — повтори след него жена му, без да знае какво да каже, и се загледа нагоре, към прозорците. Лужин тръгна напред, срязвайки с бастуна снега от оградата. Малко по-нататък замря и пред магазин за канцеларски принадлежности, където на витрината бюст на восъчен мъж с две лица, едното тъжно, другото радостно, отгръщаше сакото си ту отляво, ту отдясно: автоматичната писалка, сложена в лявото джобче на бялата жилетка, беше напръскала белотата с мастило, докато отдясно имаше писалка, която никога не протича. Двуликият мъж много се хареса на Лужин и той дори помисли дали да не го купи. „Чуйте, Лужин — каза жена му, когато се насити на витрината. — Отдавна исках да ви попитам — след смъртта на баща ви сигурно са останали някакви неща. Къде са те?“ Лужин вдигна рамене.
„Имаше един Хрушченко“ — измърмори той подир време. „Не разбирам“ — въпросително произнесе жена му. „Писа ми в Париж — без желание обясни Лужин, — че, нали, смъртта и погребението, и тям подобни, и че при него се пазят нещата, останали от покойния.“ — „Ах, Лужин — въздъхна жена му. — Какво правите с руския език. — Помисли и добави: — Е, на мен ми е все едно, само ми се струваше, че ще ви е приятно да ги имате — например като спомен.“ Лужин не отговори. Тя си представи тези никому ненужни вещи — може би писателската перодръжка на стария Лужин, някакви книжа, снимки — и й стана мъчно, мислено упрекна мъжа си в коравосърдечие. „Но едно непременно трябва да направим — каза тя решително. — Трябва да отидем на гробищата да погледнем гроба дали не е много занемарен.“ — „Студено е и е далече“ — каза Лужин. „Ще идем тези дни — реши тя. — Времето все ще омекне. Внимавайте, автомобил.“