На това място от разговора в съседната гостна се дочу странен шум, сякаш там някой се бе ударил и извика. „Само минутка“ — продума Лужина и скочила от дивана, понечи да дръпне плъзгащата се врата, но се отказа и мина в гостната през антрето. Там видя един съвсем неочакван Лужин. Той беше по халат, по пантофи, в едната ръка държеше парче франзела — но разбира се, чудното не беше това — чудното беше треперещото вълнение, изкривило лицето му, широко разтворените бляскави очи; и челото му сякаш беше набъбнало, с издута жила; като видя жена си, той дори не й обърна отначало внимание, а продължи да стои, загледан със зяпнала уста към кабинета. В следващия миг се оказа, че вълнението му е радостно. Някак радостно тракна със зъби към жена си и после тромаво се завъртя, за малко да събори палмата, изпусна си единия пантоф, той се плъзна като жив в трапезарията, където вдигаше пара какаото, и Лужин пъргаво го последва. „Няма нищо, нищо“ — лукаво каза той и като човек, зарадван от тайно откритие, се тупна по коленете и примижал, завъртя глава. „Тази дама е от Русия — изпитателно каза жена му. — Познава вашата леля, която — е, накратко, една ваша леля.“ — „Чудесно, чудесно“ — избъбри Лужин и изведнъж прихна да се смее. „От какво се плаша? — помисли си тя. — Просто му е весело, събудил се е в добро настроение, може би е искал…“
„Някаква шега ли, Лужин?“ — „Да, да — каза Лужин и добави, намерил изход: — Исках да се представя по халат.“ — „Ето, весело ни е, това е добре — каза тя с усмивка. — Хапнете сега, а сетне се облечете. Днес май е по-топло.“ И Лужина, оставила мъжа си в трапезарията, бързо се върна в кабинета. Гостенката седеше на дивана и разглеждаше пейзажите от Швейцария по страниците на пътеводителната брошурка. „Знаете ли какво — каза тя, щом зърна Лужина, — ще ви отмъкна. Трябва да купя това-онова, пък изобщо не зная къде са най-хубавите магазини. Вчера цял час висях пред една витрина и си мислих: може да има и още по-хубави магазини. Освен това и с немския…“
Лужин остана да седи в трапезарията и продължи от време на време да се пляска по коленете. И имаше причина да се радва. Комбинацията, която мъчително бе разгадавал от времето на бала, му се разкри благодарение на случайната фраза, долетяла от другата стая. През първите минути само успя да изпита острата радост на шахматен играч и гордост, и облекчение, и това физиологическо чувство за хармония, което е толкова добре познато на творците. Извърши още много дребни движения, преди да разбере същността на необикновеното си откритие — допи си какаото, избръсна се, премести копчетата за ръкавели на чиста риза. И изведнъж радостта му изчезна, връхлетя го мътен и тежък ужас. Както се случва по време на жива игра върху дъската да се повтаря неясно някаква задачна комбинация, известна теоретически — така в сегашния му живот се набеляза последователно повторение на известна схема. И щом отмина първата радост — че е установил самия факт на повторението й, — щом започна грижливо да проверява откритието си, Лужин потрепери. Със смътна наслада и смътен ужас проследи колко страшно, колко неуловимо, колко гъвкаво се бяха повтаряли през това време, ход след ход, образите от неговото детство (имението, градът, училището, петербургската леля), но още не разбираше напълно с какво е толкова ужасно това повторение за душата му. Едно чувствуваше живо: известна досада, че толкова дълго не беше забелязвал хитрото съчетание от ходове, и сега, спомняйки си някоя дреболия — а те бяха толкова много и понякога така изкусно предлагани, че повторението почти не личеше, — Лужин се възмущаваше от себе си, че не се е усетил, че не е взел инициативата, а в доверчива слепота е оставил комбинацията да се развива. Сега вече беше решил да бъде по-бдителен, да следи по-нататъшното развитие на ходовете, ако има такова — и разбира се, разбира се, да държи откритието си в непроницаема тайна, да бъде весел, изключително весел. Но от този ден не намери спокойствие — трябваше да измисли все пак защита против тази коварна комбинация, да се освободи от нея, но първо трябваше да предугади тайната цел, съдбовната й насока, а това все още му се струваше невъзможно. И мисълта, че повторението вероятно ще продължи, беше толкова страшна, че му се искаше да спре часовника на живота, изобщо да прекъсне играта, да застине, а същевременно забелязваше, че продължава да съществува, че нещо се подготвя, пълзи, развива се и не е в негова власт да прекрати движението.