Може би жена му по-бързо би забелязала промяната у Лужин, вдървената му веселост в пролуките между мрачните настроения, ако през тези дни беше повече до него. Но така се случи, че именно през тези дни я беше отмъкнала, както предварително се закани, натрапчивата дама от Русия — караше я по цели часове да я развежда по магазините, без да бърза, мереше шапки, рокли, обувки и дълго седеше у Лужини. Продължаваше да говори, че Европа нямала театър, и със студена лекота произнасяше „Ленинград“, и Лужина, кой знае защо, я съжаляваше, съпровождаше я до кафенето, купуваше играчки на сина й, мрачно, дебело момче, което пред чужди хора не си отваряше устата, но то без желание и боязливо вземаше играчките, а майка му твърдеше, че тук нищо не му харесва и че мечтае да се върне при своите малки пионери. Срещна се и с родителите на Лужина, но за съжаление не можаха да поговорят за политика, само си спомняха предишните познати, а Лужин мълчаливо и съсредоточено тъпчеше Митка с шоколадови бонбони, Митка мълчаливо и съсредоточено ги лапаше, сетне стана червен като рак и набързо беше изведен от стаята. Междувременно студът поомекна и на два пъти Лужина каза на мъжа си, че когато най-после си замине тази нещастна жена с нещастното си дете и с неудобния си за показване мъж, ще трябва незабавно, без да отлагат, да отидат на гробищата; и Лужин кимаше, като се усмихваше старателно. Той бе зарязал пишещата машина, географията, рисуването, знаеше вече, че всичко това влизаше в комбинацията и е усложнено повторение на фиксираните през детството му ходове. Нелепи дни: Лужина чувствуваше, че не е достатъчно внимателна към настроението на мъжа си, че нещо й убягва, но все пак продължи учтиво да слуша бъбренето на гостенката, да превежда исканията й на продавачите и особено й беше неприятно, когато някакви обувки, вече подносени, се оказваха, кой знае защо, негодни и трябваше да ходи с нея в магазина, където пламналата дама на руски хокаше фирмата, настояваше да й сменят обувките и Лужина трябваше да я успокоява, доста да воалира в немския вариант нейните ядни думи. Вечерта преди заминаването си тя дойде с Митка да се сбогува. Остави Митка в кабинета и влезе в спалнята, където Лужина за стотен път й демонстрира гардероба си. Митка седеше на дивана и си почесваше коляното, като се мъчеше да не гледа Лужин, който също не знаеше къде да гледа и мислеше с какво да забавлява дундестото дете. „Телефон!“ — най-сетне с тънък глас възкликна Лужин и като сочеше с пръст апарата, се закикоти с престорено учудване. Но Митка погледна мрачно натам, отмести очи и долната му устна увисна леко. „Влак и пропаст!“ — опита отново Лужин и протегна другата си ръка, сочейки собствената си картина на стената. Лявата ноздра на Митка се напълни с блеснала капка, той подсмръкна, безучастно загледан пред себе си. „Авторът на една божествена комедия!“ — гракна Лужин, вдигнал ръка към бюста на Данте. Мълчание, леко сумтене. Лужин се измори от гимнастическите си движения и също замря. Започна да премисля дали няма бонбони в трапезарията, дали да не пусне грамофона в гостната, но момчето на дивана го хипнотизираше с присъствието си и бе невъзможно да излезе от стаята. „Да имаше играчка“ — си рече сам, погледна писалището, прецени ножа за разрязване от гледна точка на момчешкото любопитство, намери, че не може да събуди никакво любопитство, и отчаяно почна да рови из джобовете си. И отново, за кой ли път вече, почувствува, че левият джоб, макар и празен, по някакъв тайнствен начин крие в себе си някакво неосезаемо съдържание. Лужин си помисли, че подобен феномен, е в състояние да заинтересува Митка. Седна до него в края на дивана, хитро му намигна. „Фокус — каза Лужин и взе да показва, че джобът му е празен. — Тази дупка няма нищо общо с фокуса — обясни той. Митка вяло и недоброжелателно загледа движенията му. — И все пак тук има нещо“ — възторжено каза Лужин и отново намигна. „Под хастара“ — едвам отрони Митка, вдигна рамене и се извърна. „Правилно!“ — изобразявайки възхищение, извика Лужин и почна да провира пръсти в дупката, като придържаше с другата ръка края на сакото. Отначало се показа някакъв червен ъгъл, сетне и целият предмет — беше нещо като плоско кожено бележниче. Лужин го погледна, вдигна вежди, повъртя го, натисна пъпката отстрани и го отвори. Не беше бележниче, а малък сгъваем шах от марокен. Лужин веднага си спомни, че му го бяха подарили в парижкия клуб — на всички участници в тамошния турнир бяха раздали по един такъв за реклама вероятно на някаква фирма, а не просто за спомен от клуба. В преградки от двете страни на самата дъска имаше целулоидни нещица, прилични на нокътчета, и на всяко бе изобразена шахматна фигура. Тези нещица се слагаха така, че острата им част влизаше в тънка цепка в долния край на всеки квадрат, а заоблената част с нарисуваната фигура лягаше плоско върху квадрата. Беше много изящно и точно — тази малка червено-бяла дъска, красивите целулоидни нокътчета, дори имаше златни букви покрай хоризонталния край и златни цифри покрай вертикалния. Лужин, раззинал уста от удоволствие, започна да нарежда нокътчетата — отначало само пешките, — но после се отказа и като хващаше внимателно с крайчетата на пръстите плоските изображенийца, нареди онова положение от партията с Турати, на което бяха прекъснали. Това нареждане бе извършено почти моментално и веднага цялата веществена част на въпроса отпадна: малката дъска, разтворена върху дланта му, стана неосезаема и безтегловна, марокенът се стопи като розова мъгла, всичко се изгуби освен самото шахматно положение, сложно, остро, наситено с необикновени възможности. Допрял пръст до слепоочието си, Лужин така се замисли, че не забеляза как Митка от нямане какво да прави слезе от дивана и залюля черния ствол на лампиона. Изведнъж той се килна и светлината угасна. Лужин се опомни сред пълната тъмнина и в първия миг не разбра къде е и какво става наоколо. Невидимо същество шаваше и лъхтеше някъде наблизо, внезапно оранжевият абажур отново грейна в прозрачна светлина и се видя бледото момче с обръсната глава, което, застанало на колене, нагласяваше шнура. Лужин трепна и затвори дъската. Малкият, страшен негов двойник, малкият Лужин, за когото бе нареден шахът, пропълзя на колене по килима… Това се беше случва повече веднъж… И отново се усети в капана, отново не бе предвидил как ще се осъществи в живата игра повторението на познатата тема. В следващия миг обаче равновесието се възстанови: Митка с подсмърчане изпълзя на дивана; в лекия здрач около оранжевата лампа плаваше и се полюшваше кабинетът на Лужин; червеното марокенено бележниче невинно лежеше на килима — но Лужин знаеше, че всичко това е измама, комбинацията още не се е развила изцяло и скоро ще настъпи ново съдбовно повторение. Наведе се бързо, грабна и прибра в джоба си веществения символ на онова, което толкова сладостно и ужасно бе завладяло наново въображението му, и си помисли къде да го скрие за по-сигурно, но тогава се чуха гласове, влязоха жена му и гостенката, двете се устремиха към него като през цигарен дим. „Митка, ставай, тръгваме. Да, да, мила, толкова багаж има да стягам — приказваше дамата, после се приближи до Лужин и започна да се сбогува с него. — Много ми беше драго да се запозная с вас — каза тя и междувременно успя да си помисли това, което неведнъж си бе помисляла: «Ама че заплес, ама че тип!» — Много ми беше драго. Ще разкажа на леля ви, че съм се видяла с нейния малък шахматист, който вече е голям, известен…“ — „Непременно да ни се обадите на връщане“ — припряно и високо я прекъсна Лужина, като за пръв път погледна с омраза усмихнатите, червени като восъчен печат устни и безпощадно глупавите очи. „О, естествено на всяка цена. Митка, стани и си вземи довиждане! Митка изпълни нареждането с леко отвращение и всички излязоха в антрето. — При вас в Берлин всяко излизане се превръща в истински проблем“ — иронично каза тя, загледана как Лужин взема ключовете от подставката под огледалото. „Не, имаме асансьор“ — неуместно отвърна Лужина, която с бясно нетърпение жадуваше дамата да си отиде, и направи с вежда знак на мъжа си да й държи палтото от морски котки. Лужин свали от закачалката детското палтенце… Но в този миг, слава богу, дойде и камериерката. „Довиж