ересува Митка. Седна до него в края на дивана, хитро му намигна. „Фокус — каза Лужин и взе да показва, че джобът му е празен. — Тази дупка няма нищо общо с фокуса — обясни той. Митка вяло и недоброжелателно загледа движенията му. — И все пак тук има нещо“ — възторжено каза Лужин и отново намигна. „Под хастара“ — едвам отрони Митка, вдигна рамене и се извърна. „Правилно!“ — изобразявайки възхищение, извика Лужин и почна да провира пръсти в дупката, като придържаше с другата ръка края на сакото. Отначало се показа някакъв червен ъгъл, сетне и целият предмет — беше нещо като плоско кожено бележниче. Лужин го погледна, вдигна вежди, повъртя го, натисна пъпката отстрани и го отвори. Не беше бележниче, а малък сгъваем шах от марокен. Лужин веднага си спомни, че му го бяха подарили в парижкия клуб — на всички участници в тамошния турнир бяха раздали по един такъв за реклама вероятно на някаква фирма, а не просто за спомен от клуба. В преградки от двете страни на самата дъска имаше целулоидни нещица, прилични на нокътчета, и на всяко бе изобразена шахматна фигура. Тези нещица се слагаха така, че острата им част влизаше в тънка цепка в долния край на всеки квадрат, а заоблената част с нарисуваната фигура лягаше плоско върху квадрата. Беше много изящно и точно — тази малка червено-бяла дъска, красивите целулоидни нокътчета, дори имаше златни букви покрай хоризонталния край и златни цифри покрай вертикалния. Лужин, раззинал уста от удоволствие, започна да нарежда нокътчетата — отначало само пешките, — но после се отказа и като хващаше внимателно с крайчетата на пръстите плоските изображенийца, нареди онова положение от партията с Турати, на което бяха прекъснали. Това нареждане бе извършено почти моментално и веднага цялата веществена част на въпроса отпадна: малката дъска, разтворена върху дланта му, стана неосезаема и безтегловна, марокенът се стопи като розова мъгла, всичко се изгуби освен самото шахматно положение, сложно, остро, наситено с необикновени възможности. Допрял пръст до слепоочието си, Лужин така се замисли, че не забеляза как Митка от нямане какво да прави слезе от дивана и залюля черния ствол на лампиона. Изведнъж той се килна и светлината угасна. Лужин се опомни сред пълната тъмнина и в първия миг не разбра къде е и какво става наоколо. Невидимо същество шаваше и лъхтеше някъде наблизо, внезапно оранжевият абажур отново грейна в прозрачна светлина и се видя бледото момче с обръсната глава, което, застанало на колене, нагласяваше шнура. Лужин трепна и затвори дъската. Малкият, страшен негов двойник, малкият Лужин, за когото бе нареден шахът, пропълзя на колене по килима… Това се беше случва повече веднъж… И отново се усети в капана, отново не бе предвидил как ще се осъществи в живата игра повторението на познатата тема. В следващия миг обаче равновесието се възстанови: Митка с подсмърчане изпълзя на дивана; в лекия здрач около оранжевата лампа плаваше и се полюшваше кабинетът на Лужин; червеното марокенено бележниче невинно лежеше на килима — но Лужин знаеше, че всичко това е измама, комбинацията още не се е развила изцяло и скоро ще настъпи ново съдбовно повторение. Наведе се бързо, грабна и прибра в джоба си веществения символ на онова, което толкова сладостно и ужасно бе завладяло наново въображението му, и си помисли къде да го скрие за по-сигурно, но тогава се чуха гласове, влязоха жена му и гостенката, двете се устремиха към него като през цигарен дим. „Митка, ставай, тръгваме. Да, да, мила, толкова багаж има да стягам — приказваше дамата, после се приближи до Лужин и започна да се сбогува с него. — Много ми беше драго да се запозная с вас — каза тя и междувременно успя да си помисли това, което неведнъж си бе помисляла: «Ама че заплес, ама че тип!» — Много ми беше драго. Ще разкажа на леля ви, че съм се видяла с нейния малък шахматист, който вече е голям, известен…“ — „Непременно да ни се обадите на връщане“ — припряно и високо я прекъсна Лужина, като за пръв път погледна с омраза усмихнатите, червени като восъчен печат устни и безпощадно глупавите очи. „О, естествено на всяка цена. Митка, стани и си вземи довиждане! Митка изпълни нареждането с леко отвращение и всички излязоха в антрето. — При вас в Берлин всяко излизане се превръща в истински проблем“ — иронично каза тя, загледана как Лужин взема ключовете от подставката под огледалото. „Не, имаме асансьор“ — неуместно отвърна Лужина, която с бясно нетърпение жадуваше дамата да си отиде, и направи с вежда знак на мъжа си да й държи палтото от морски котки. Лужин свали от закачалката детското палтенце… Но в този миг, слава богу, дойде и камериерката. „Довиждане, довиждане“ — закима Лужина, застанала на вратата, докато гостите, съпровождани от камериерката, влизаха в асансьора. През рамото на жена си Лужин видя как Митка се покатерва на пейчицата, след това двете половинки на вратата се затвориха, желязната асансьорна клетка пое надолу и изчезна. Лужина се завтече в кабинета и се хвърли по очи на дивана. Той седна до нея и се залови дълбоко в себе си с усилие да подготвя, да слепя, да съшива усмивка, за да е готов за мига, когато жена му се обърне към него. Жена му се обърна. Усмивката се оказа много сполучлива. „Уф — въздъхна Лужина, — отървахме се най-сетне.“ И като прегърна бързо мъжа си, го зацелува — по дясното око, после по брадичката, после по лявото ухо — спазвайки строгата последователност, някога одобрена от него. „Хайде, разведрете се, разведрете се — повтаряше тя. — Тази мадам си замина, изчезна.“ — „Изчезна“ — покорно каза Лужин, въздъхна и целуна ръката, която го потупваше по врата. „Какви нежности — прошепна жена му, — ах, какви мили нежности…“