След половин час отиде да ги вика. В стаята бе пълно мълчание. Момичето седеше в ъгъла и прелистваше приложението към „Нива“, търсеше картинки. Берсенев и Розен се бяха сместили на дивана със сконфузени лица, извънредно червени и напомадени. Дундестите племенници се лутаха из стаята, оглеждаха без любопитство английските гравюри по стените, глобуса, катерицата, отдавна повредения крачкомер, захвърлен на масата. Самият Лужин, също с моряшко костюмче с бяло шнурче и свирка на гърдите, седеше на виенския стол до прозореца и гледаше изпод вежди, загризал нокътя на палеца си. Но фокусникът изкупи всичко и дори когато на следващия ден Берсенев и Розен, вече истински, отвратителни, се приближиха до него в училищния вестибюл, поклониха му се ниско, сетне грубо се изкискаха и прегърнати, олюляващи се, бързо отминаха — дори и тази подигравка не можа да развали омаята. По негова мрачна молба — каквото и да продумаше сега, веждите му мъчително се събираха — майка му донесе от Гостиний двор един голям сандък, боядисан така, че да наподобява махагон, и учебник по чудеса, на чиято корица имаше господин с медали на фрака, вдигнал заек за ушите. В сандъка намери кутийки с двойно дъно, пръчка, облепена със станиол на звезди, тесте груби карти, където фигурите бяха наполовина попове и валета, наполовина овце с мундири, сгъваем цилиндър с различни преградки, връвчица с две дървени фигурки в краищата, чието предназначение не беше ясно… И в кокетни пакетчета имаше прахчета, които оцветяваха водата синя, червена, зелена. Доста по-занимателна се оказа книгата и Лужин без усилие научи няколко фокуса с карти, които с часове показваше на себе си, застанал пред огледалото. Намираше загадъчно удоволствие, неясно обещание за някакви други, още незнайни наслади в начина, по който толкова хитро и точно се подрежда фокусът, но все пак нещо не достигаше, не можеше да долови някаква тайна, която вероятно изкусно владееше фокусникът, когато измъква от въздуха рубла или изважда намислената от публиката седмица спатия от ухото на смутения Розен. Сложните приспособления, описани в книгата, го дразнеха. Тайната, към която се стремеше, бе простотата, хармоничната простота, която смайва повече от най-сложната магия.
В писмения отзив за неговите успехи, изпратен на Коледа, в твърде подробния отзив, където в точка „Общи забележки“ надълго и нашироко, с плеоназми, се говореше за неговата вялост, апатия, сънливост, тромавост и където оценките бяха заменени с наречия, имаше едно „неудовлетворително“ — по руски език — и няколко „едва удовлетворително“ — впрочем, по математика. Обаче тъкмо по това време необичайно го бе увлякъл сборникът задачи с „весела математика“, както бе отбелязано в подзаглавието, своеволното поведение на числата, незаконната игра на геометричните линии — всичко онова, което липсваше в училищния сборник със задачи. Наслада и ужас предизвикваше у него плъзгането на наклонената линия нагоре по другата, по вертикалната, в примера за тайната на успоредността. Вертикалната беше безкрайна като всяка линия и наклонената, също безкрайна, както се плъзгаше по нея и се издигаше все по-нагоре, беше обречена да се движи вечно, не можеше да се измъкне, и точката на пресичането им заедно с душата му отлиташе нагоре по безкрайния друм. Но с помощта на линийката ги принуждаваше да се разделят: просто ги начертаваше наново, успоредно една на друга, и тогава чувствуваше, че там, в безкрайността, където е накарал наклонената да се отмести, е станала невъобразима катастрофа, неописуемо чудо и той дълго примираше на тези небеса, където земните линии обезумяват.