време да изрази някоя много сложна мисъл с всичките й придатъци, изплъзващи се опашчици, да обхване, да намести всичко това и ако му паднеше внимателен слушател, той полека-лека започваше да разбира, че в лабиринта на тази забързана реч постепенно се очертава учудваща хармония, и самият този говор с неправилните понякога ударения и с вестникарските клишета внезапно се преобразява, сякаш възприема от изказаната мисъл нейната стройност и благородство. Лужина, зърнала мъжа си, му връчи чинийка с красиво обелен портокал и мина покрай него за кабинета. „И забележете — произнесе човек с невзрачен вид, изслушал и оценил мисълта на журналиста, — забележете, че нощта при Тютчев е прохладна, звездите са кръгли, влажни, бляскави, а не просто светли точки.“ Не каза нищо повече, тъй като изобщо говореше малко не толкова от скромност, колкото сякаш от страх да не разплиска нещо скъпоценно, което не му принадлежеше, но бе поверено именно нему. Между другото Лужин много го харесваше тъкмо заради неговата невзрачност, заради незапомнящите се черти, сякаш той сам по себе си беше единствено съсъд, напълнен с нещо толкова свещено и рядко, че би било дори кощунствено да се разкраси външността на съдината. Казваше се Петров, в живота не беше прочут с нищо, нищо не пишеше, май живееше мизерно, но никога не говореше на тази тема. Единственото му предназначение беше съсредоточено и благоговейно да носи това, което му е било възложено, което трябваше непременно да запази до най-малки подробности, с цялата му чистота, и затова стъпваше със ситни, плахи крачки, внимаваше никого да не блъсне и много рядко, само когато доловеше у събеседника си сродна внимателност, показваше за миг — от всичко огромно и тайнствено, което носеше в себе си — някаква нежна безценна дреболия, стих от Пушкин или народното название на полско цвете. „Спомням си баща му — каза журналистът, когато гърбът на Лужин се отдалечи към трапезарията. — В лице не си приличат, но има нещо аналогично в наклона на раменете. Мил, добър човек беше, но като писател… Какво? Нима смятате, че тези олеографни повести за юноши…“ — „Заповядайте, заповядайте в трапезарията — заговори Лужина, връщайки се от кабинета с намерените там трима гости. — Чаят е сервиран. Хайде, моля ви.“ Тези, които вече бяха на масата, седяха на единия край — на другия самотно се бе наместил Лужин, мрачно навел глава, дъвчеше портокала и бъркаше чая в чашата. Тук бяха Алфьоров с жена си, една мургава, ярко гримирана госпожица, която чудесно рисуваше жар-птици, един плешив млад мъж, който иронично се наричаше вестникар, но тайно мечтаеше да стане политически водач; две дами — съпруги на адвокати… И освен това на масата беше лъчезарният Василий Василиевич, свенлив, благообразен, светлобрад, със старчески гамаши, човек с кристална душа. Навремето си бил заточен в Сибир, после прокуден в чужбина, върнал се оттам, успял да хвърли едно око на революцията и отново бил заточен. Разказваше увлекателно за нелегалната работа, за Каутски, за Женева и все с умиление поглеждаше Лужина, в която намираше прилика с някакви яснооки идеални госпожици, работили заедно с него за благото на народа. И този път, както и предишните пъти, Лужина забеляза, че когато най-сетне всички гости бяха събрани и настанени заедно на масата, настъпи мълчание. Мълчанието беше такова, че ясно се чуваше дишането на камериерката, когато сервираше чая. Лужина няколко пъти се хваща в невъзможната мисъл, че ще е добре да попита камериерката защо диша толкова силно и не може ли по-тихо. Общо взето, тя не беше и от най-чевръстите, тази закръглена мома — особено се ядосваха с телефоните. Заслушана в дишането й, Лужина мимоходом си спомни, че тези дни камериерката засмяна бе й докладвала: „Обади се господин Фа… Фа… Фати. Ето, записах му номера.“ Лужина се обади на този телефон, но рязък глас й отговори, че е кинематографска кантора и няма никакъв Фати. Безнадеждна бъркотия. Сега тъкмо се канеше да поодума германските камериерки, за да извади от мълчанието съседа си, но забеляза, че разговорът вече тече, че говорят за някаква нова книга. Барс твърдеше, че е написана изящно и сложно и че всяка дума говори за безсънни нощи; дамски глас каза, че „ах, не, тя се чете толкова леко“; Петров се наведе към Лужина и й прошепна цитат от Жуковски: „Само написаното с усилие се чете леко“, а поетът прекъсна някого насред думата и със завалено „р“ извика, че авторът е кретен, на което Василий Василиевич, който не беше чел книгата, укорно поклати глава. Едва в антрето, където всички вече се сбогуваха пробно помежду си, тъй като сетне отново се сбогуваха вън на улицата, макар че бяха в една посока — актьорът с омачканото лице изведнъж се плесна по челото. „За малко да забравя, миличка — каза той, като на всяка дума, кой знае защо, стискаше ръката на Лужина. — Тези дни за вашия телефон пита един човек от царството на киното.“ После се ококори учудено и пусна ръката й. „Как, нима не знаете, че сега се снимам? Ами да, ами да. Големи роли, цялата ми мутра в едър план.“ На това място го измести поетът и Лужина изобщо не разбра за кого е искал да й каже актьорът.