Събуди се, защото жена му, вече облечена, се бе навела над него и го бе целунала по носа. „Здравейте, мили Лужин — каза тя. — Вече е десет часът. Какво ще правим днес — на зъболекар ли отиваме, или за визите?“ Лужин я погледна със светли, объркани очи и веднага отново затвори клепачи. „А кой е забравил снощи да навие часовника? — засмя се жена му, като леко го потупваше по пълния бял врат. — Така човек може да си проспи живота.“ Тя наклони глава встрани, загледана в профила на мъжа си, обкръжен от издутата възглавница, и като забеляза, че отново е заспал, се усмихна и излезе от стаята. В кабинета постоя пред прозореца, загледана в зеленикаво-сивкавото небе, зимно, безоблачно, и си помисли, че днес сигурно е много студено и ще трябва да извади вълнената жилетка за Лужин. Телефонът на писалището иззвъня, сигурно беше майка й, щеше да пита дали ще обядват у нея. „Ало?“ — каза Лужина, приседнала в края на писалището. „Альо, альо“ — развълнувано и сърдито завика неизвестен глас по телефона. „Да, да, слушам ви“ — каза Лужина и се премести в креслото. „Кой е?“ — на немски, но с руска интонация попита недоволният глас. „А кой се обажда?“ — поинтересува се Лужина. „Вкъщи ли е господин Лужин?“ — попита гласът на руски. „Кой го търси?“ — с усмивка повтори Лужина. Мълчание. Гласът като че взе да решава дали да се разкрие, или не. „Искам да говоря с господин Лужин — подхвана отново гласът на немски език. — По много спешна и важна работа.“ — „Момент“ — каза Лужина и се разходи два пъти из стаята. Не, не си заслужаваше да буди Лужин. „Още спи — каза тя. — Но ако искате да му предам нещо…“ — „Ах, това е много лошо — заговори гласът, преминал вече изпяло на руски. — Обаждам се втори път. Миналия път си бях оставил телефона. Става дума за нещо много важно за него и нетърпящо отлагане.“ — „Аз съм жена му — каза Лужина. — Ако е необходимо нещо…“ — „Много се радвам да се запознаем — делово я прекъсна гласът. — Казвам се Валентинов. Вашият съпруг, разбира се, ви е разказвал за мен. Та значи кажете му, веднага щом се събуди, да вземе кола и да дойде при мен. Киноконцерн «Веритас», Рабенщрасе, 82. Работата е много бърза и много важна за него.“ — продължи гласът, като отново премина на немски дали защото го изискваше важността на работата, или просто защото немският адрес го бе увлякъл в съответния език — не се знаеше. Лужина се престори, че записва адреса, а после каза: „Може би, но все пак ми кажете за какво се отнася.“ Гласът неприятно се развълнува: „Стар приятел съм на вашия мъж. Всяка, секунда е скъпа. Чакам го днес точно в дванайсет. Предайте му, моля. Всяка секунда.“ — „Добре — каза Лужина. — Ще му предам, обаче не зная — днес за него може да не е удобно.“ — „Ще му пошепнете само: Валентинов те чака“ — засмя се гласът и като пропя немското „довиждане“, се продъни в някакъв люк. Лужина седя няколко мига в размисъл, после се нарече глупачка. Трябваше преди всичко да обясни, че Лужин е престанал да се занимава с шах. Валентинов… Едва тогава си спомни визитната картичка, намерена в сгъваемия цилиндър. Валентинов, разбира се, е познат на Лужин от света на шаха. Други нямаше. За никакъв стар приятел никога не беше й разказвал. Тонът на този господин е съвсем невъзможен. Трябваше да настои той да й обясни каква е тази работа. Глупачка. Какво да прави сега? Да пита Лужин ли? Не. Какъв е този Валентинов? Стар приятел… Граалски й бе казал, че са го питали… Аха, много лесно. Тя влезе в спалнята, убеди се, че Лужин още спи — а заран той спеше много дълбоко, — и се върна на телефона. За щастие актьорът се оказа у дома си и веднага се зае да й разказва една дълга история за лекомислените и дори подли постъпки, извършени някога от вчерашната му събеседничка. Лужина го доизслуша нетърпеливо и попита кой е този Валентинов. Актьорът ахна и взе да приказва, че „представете си какъв съм забраван, не мога да живея без суфльор“; и накрая, след като й разказа подробно за отношенията си с Валентинов, спомена бегло, че Валентинов според неговите собствени думи бил шахматен настойник на Лужин и го бил направил велик играч. След това актьорът се върна към вчерашната дама, разказа още една нейна подлост и взе многословно да се сбогува с Лужина, при което последните му думи бяха: „Целувам ви шепичката.“