„Това било значи — избъбри Лужина, като затвори слушалката. — Добре.“ Тогава се сепна, че по време на разговора на два пъти бе споменала името Валентинов и че мъжът й може случайно да го е чул, ако е излизал от спалнята към антрето. Сърцето й се сви и тя изтича да провери дали спи още. Беше се събудил и пушеше в леглото. „Днес няма да ходим никъде — каза тя. — Стана много късно. А ще обядваме у мама. Полежете още, вие сте дебел, полезно ви е.“ Плътно затвори вратата на спалнята и след това вратата на кабинета, припряно издири в телефонната книга номера на „Веритас“ и като се ослушваше дали Лужин не е станал, го набра. Оказа се, че не е толкова лесно да се свърже с Валентинов. Трима различни хора един подир друг вдигаха слушалката, отговаряха й, че сега ще го повикат, сетне телефонистката от градската централа прекъсваше връзката и трябваше да започва отначало. При това се мъчеше да говори колкото може по-тихо, налагаше се да повтаря и това беше неприятно. Най-сетне едно жълтичко, слабичко гласче й съобщи унило, че Валентинов го няма, но че непременно ще дойде в дванайсет и половина. Тя помоли да му предадат, че Лужин не може да се види с него, тъй като е болен, дълго ще боледува и много моли повече да не го безпокоят. Когато постави слушалката върху вилката, се ослуша отново, дочу само биенето на сърцето си, чак тогава си пое дъх и с безкрайно облекчение каза „уф“. С Валентинов беше приключено. Слава богу, че се беше оказала самата тя до телефона. Сега тази опасност отмина. И скоро ще потеглят на път. Освен това трябва да се обади на майка си и на зъболекаря. Но с Валентинов е свършено. Какво сладникаво име. И тя се замисли за миг, извърши за тази минута, както се случва понякога, дълго и подробно пътешествие: насочи се в Лужиновото минало, помъкнала и Валентинов, когото си представяше по гласа с рогови очила и дългокрак, и както пътешествуваше през леката мъгла, търсеше място къде да приземи Валентинов, хлъзгав, отвратително подвижен, обаче не намираше мястото, тъй като не знаеше почти нищо за младостта на Лужин. Промъкна се още по-навътре, по-надълбоко, и през призрачния курорт с призрачния хотел, където бе живял четиринайсетгодишният вундеркинд, се намери в детството на Лужин, където бе някак по-светло — но и тук не сполучи да смести Валентинов. Тогава се върна обратно със своя все по-отвратителен товар и тук-там из мъглата на Лужиновата младост видя острови: той заминава за чужбина да играе шах, купува картички в Палермо, държи в ръка визитна картичка с тайнствено фамилно име… Наложи се да се върне отново с лъхтящия, тържествуващ Валентинов и да го предаде на фирмата „Веритас“ като препоръчана пратка до неоткрит получател. Нека си остане там, незнаен, но безспорно вреден, със страшното си прозвище: шахматен настойник.
По пътя за нейните родители, хванала Лужин под ръка и вървяща до него по слънчевата и стегната от лек студ улица, тя започна да говори, че след седмица най-много ще заминат, а преди това трябва да навестят забравения от всички гроб. Веднага набеляза плана за тази седмица — паспортите, зъболекарят, покупките, събиране на гости за довиждане и — в петък — посещение на гробищата. В квартирата на майка й беше студено, майка й се загръщаше в чудесен шал с божури върху зелен фон и загръщайки се, зиморничаво разтърсваше рамене. Баща й пристигна за обеда и поиска водчица, потривайки ръце със сухо шумолене, Лужина за пръв път забеляза колко е тъжно и празно в тези звънки стаи, забеляза, че веселостта на баща й е също тъй престорена както усмивката на майка й, че двамата вече са стари и много самотни, че не обичат клетия Лужин и се мъчат да не споменават за близкото им заминаване. Спомни си всичко ужасно, каквото се бе говорило за годеника й, зловещите предупреждения и крясъка на майка й: „На парчета ще те насече, в печката ще те изгори…“ А от всичко това сега бе останало нещо много кротко и потискащо, и всичко й се усмихваше с мъртва усмивка: фалшиво наперените селянки по картините, овалните огледала, берлинският самовар, четиримата насядали на масата. „Затишие — мисли си Лужин през този ден. — Затишие, но скрити действия. То иска да ме издебне. Да се концентрирам и да наблюдавам.“
Всичките му мисли напоследък бяха от шахматно естество, но още се крепеше — забраняваше си да се връща към прекъснатата партия с Турати, не разтваряше заветните вестници — и все пак можеше да мисли само с шахматни образи, и мисълта му работеше така, сякаш бе седнал пред шаха. Понякога насън се кълнеше на доктора с ахатовите очи, че не играе шах — ето, само веднъж е наредил фигурите на джобното шахче и е прегледал две-три партии, отпечатани във вестника — просто така, да си убие времето. Пък и тези падения са го сполетели не по негова вина, а са били като серия ходове от общата комбинация, която изкусно повтаря някаква загадъчна тема. Трудно е, много е трудно предварително да се предвиди следващото повторение, но още малко — и всичко ще стане ясно, може би ще се намери защита…