Но следващият ход се подготвяше много бавно. Затишието продължи два-три дни; Лужин се снима за паспорта, фотографът го хващаше за брадичката, извръщаше леко лицето му, молеше го да си отвори още устата и му пили зъба с напрегнато жужене. Жуженето спираше, зъболекарят търсеше по стъкленото си рафтче нещо и щом го намери, удари печата на паспорта и се залови да пише, като бързо-бързо движеше перодръжката. „Заповядайте“ — каза той и му подаде един лист, на който бяха нарисувани двата реда зъби и на два зъба с мастило бяха поставени кръстчета. Нямаше нищо съмнително във всичко това и лукавото затишие продължи до четвъртъка. А в четвъртък Лужин разбра всичко.
Още предишния ден му бе хрумнал интересен похват, с който може би щеше да отхвърли коварствата на тайнствения противник. Похватът се състоеше в това да извърши по свой почин някакво нелепо, обаче неочаквано действие, което да наруши общата планомерност на живота и по този начин да забърка по-нататъшното съчетание от ходове, предвидени от противника. Защитата беше експериментална, така да се каже, защита наслуки — но Лужин, обезумял от ужас пред неизбежността на следващото повторение, не можеше да намери нищо по-добро. В четвъртък през деня, придружавайки жена си и тъща си по магазините, той изведнъж се спря и възкликна: „Зъболекарят. Забравих зъболекаря.“ — „Какви глупости, Лужин — каза жена му. — Нали вчера той каза, че всичко е приключено.“ — „Ако опира — рече Лужин и вдигна пръст. — Ако пломбата ми опира. Каза, че ако ми опира, да се явя точно в четири. Опира ми. Четири без десет.“ — „Нещо бъркате — усмихна се жена му. — Но, разбира се, ако ви дразни, вървете. После си елате вкъщи, аз ще се върна към шест.“ — „Вечеряйте у нас“ — произнесе с умолителен глас майка й. „Не, довечера ще имаме гости — гости, които ти не обичаш.“ Лужин махна с бастуна за довиждане и взе едно такси, като се прегъна на две, за да се качи. „Малка маневра“ — усмихна се той и понеже му стана топло, си разкопча палтото. След първия завой спря таксито, плати и без да бърза, пое към къщи. И тогава изведнъж му се стори, че някога бе извършил всичко това и толкова се уплаши, че свърна в първия магазин, като реши с нова изненада да надхитри противника. Магазинът се оказа фризьорски салон, дамски. Лужин се спря и се озърна, а една усмихната жена го попита какво желае. „Да купя…“ — каза Лужин, като продължи да се озърта. Тогава съзря един восъчен бюст и го посочи с бастуна (неочакван ход, великолепен ход). „Не се продава“ — каза жената. „Двайсет марки“ — изрече Лужин и извади портфейла. „Искате да купите тази кукла ли?“ — недоверчиво попита жената, приближи се още някой. „Да“ — каза Лужин и заразглежда восъчното лице. „Внимание — прошепна си сам изведнъж, — май влизам в клопката.“ Погледът на розовата дама, розовите й ноздри — това вече също се беше случвало някога. „Шега“ — каза Лужин и излезе от фризьорския салон. Стана му отвратително неприятно, ускори крачка, макар че нямаше закъде да бърза. „Вкъщи, вкъщи — бъбреше той, — хубавичко да изкомбинирам всичко.“ Когато наближи до къщи, забеляза, че пред входа е спрял голям огледалночерен автомобил. Господин с бомбе питаше нещо портиера. Портиерът, като забеляза Лужин, изведнъж протегна, ръка и го посочи с показалец, като извика: „Ето го!“
Леко помургавял, така че бялото на очите му изглеждаше още по-светло, все така елегантен, с палто с голяма яка от морска котка, с дълъг бял копринен шал, Валентинов пристъпи към Лужин с обаятелна усмивка — озари Лужин като прожектор и в светлината, с която го обля, видя пълното, бледо Лужиново лице, мигащите клепачи и в следващия миг това бледо лице стана съвсем безизразно и ръката, която Валентинов стисна с двете си длани, беше абсолютно безжизнена. „Скъпи мой — грейна в думи Валентинов, — щастлив съм да те видя. Бяха ми казали, че си на легло, че си болен, скъпи. Но е станала някаква грешка…“ И като наблегна на „грешка“, Валентинов издаде червените си мокри устни и сладко присви очи. „Обаче да отложим нежностите за после — прекъсна се той сам и шумно си сложи бомбето. — Тръгваме. Работата е изключително важна и забавянето би било… пагубно“ — довърши той, разтвори вратата; след което, прегърнал Лужин през гърба, сякаш го вдигна от земята, и го понесе, после се стовари заедно с него върху ниската мека седалка. На допълнителната седалка пред тях бе седнал странично дребен, остронос човечец с вдигната яка на палтото. Валентинов, щом се облегна и скръсти крака, продължи разговора си с този човечец, разговор, прекъснат на запетайката и сега ускоряващ се заедно със засилването на автомобила. Язвително и най-подробно го хокаше, без да обръща никакво внимание на Лужин, който седеше като внимателно подпряна на нещо статуя, напълно вцепенен и дочуващ като през тежка завеса неясното боботене на Валентинов. За остроносия това не беше боботене, а много силно шибащи обидни думи — но силата беше на страната на Валентинов и обижданият само въздишаше и чоплеше с нещастен вид мазното петно на черното си палтенце, а понякога, при особено остра дума, вдигаше вежди и поглеждаше Валентинов, но не издържал неговия блясък, веднага примижаваше и тихо завъртваше глава. Мъмренето продължи чак до края на пътуването и когато Валентинов меко изтика Лужин на тротоара и захлопна вратата зад себе си, смазаният човечец си остана вътре и автомобилът веднага го откара нататък, и макар че сега имаше много място, той остана, унило прегърбен, на сгъваемата седалка. Междувременно Лужин впери неподвижен безсмислен поглед в бялата като яйчена черупка табелка с чер надпис „Веритас“, но Валентинов веднага го потътри по-нататък и го пусна в кожено кресло от рода на клубните, което хващаше по-здраво и по-непреодолимо от седалките на автомобила. В този миг някой повика Валентинов с развълнуван глас и той, тикнал в ограниченото поле на Лужиновото зрение отворена кутия пури, се извини и изчезна. Звукът на гласа му остана да трепти в стаята и за Лужин, бавно отърсващ се от вцепенението, той постепенно и незабележимо започна да се превръща в някакъв изкусителен образ. При звука на този глас, при музиката на шахматната съблазън Лужин си спомни с изумителна влажна тъга, присъща на любовните спомени, хилядите партии, които бе изиграл някога. Не знаеше коя да избере, за да й се наслади през сълзи, всичко привличаше и галеше въображението му, и той летеше от една към друга, прехвърляйки разкъсващите за миг душата му комбинации. Имаше чисти и стройни комбинации, където мисълта се възкачваше към победата по мраморни стъпала; имаше нежен трепет в ъгъла на дъската, страстен взрив, фанфарен глас на царицата, тръгнала на жертвена гибел… Всичко беше прекрасно, всичките модулации на любовта, всичките лъкатушни и тайнствени пътеки, избрани от нея. И тази любов беше пагубна. Ключът бе намерен. Целта на атаката беше ясна. С неумолимото повторение на ходовете тя го отвежда отново към същата страст, разрушаваща жизнения му сън. Опустошение, ужас, безумие.