„Предполагам — продължи Валентинов след известна пауза, през която бе гледал съвсем безстрастното лице на Лужин, — предполагам, че той ще се съгласи. Много ми е задължен. Ще получи известна сума за кратичкото си участие. При това ще си спомни, че когато баща му го бе захвърлил на произвола на съдбата, аз щедро си развързах кесията. Тогава смятах, че като свои хора ще си разчистим някога сметките. Продължавам да мисля така.“
В този миг вратата с трясък се разтвори и къдрав господин, без сако, извика на немски с тревожна молба в гласа: „Ах, моля ви, господин Валентинов, само за минутка!“ — „Извинявай, скъпи“ — каза Валентинов и тръгна към вратата, но преди да стигне, рязко се извърна, порови в портфейла си и хвърли някакво листче на масата пред Лужин. — „Наскоро я измислих — каза той. — Ти решавай. Ще се върна след десетина минути.“ Той изчезна. Лужин предпазливо вдигна клепачи. Машинално взе листчето. Беше изрезка от шахматно списание, диаграма на задача. Мат в три хода. Композиция на доктор Валентинов. Задачата беше студена и хитра и като познаваше Валентинов, Лужин моментално намери ключа. В този засукан шахматен фокус той като на длан видя цялото коварство на неговия автор. От тъмните думи, току-що тъй изобилно произнесени от Валентинов, бе разбрал само едно: няма никакъв кинематограф… кинематографът е само претекст… клопка… Въвличане в шахматната игра и след това поредният ход е ясен. Но този ход няма да бъде направен.
Лужин се дръпна и мъчително озъбен, се измъкна от креслото. Обзе го жажда за движения. Въртейки бастуна и щракайки с пръстите на свободната ръка, излезе в коридора, закрачи напосоки, попадна в някакъв двор и оттам на улицата. Пред него спря трамвай с познат номер. Качи се, седна, но веднага отново стана и като преувеличено въртеше рамене, хващайки се за кожените ремъци, се прехвърли на друго място, до прозореца. Вагонът бе празен. Даде една марка на кондуктора и силно затръска глава, като се отказваше от рестото. Не го сдържаше на едно място. Скочи отново, за малко да падне, тъй като трамваят завиваше, и седна по-близо до вратата. Но и тук не го сдържа — и когато ни в клин, ни в ръкав вагонът се напълни с цяла тумба ученици, с десет бабички, с петдесет дебелаци, Лужин продължи да се движи, настъпвайки чуждите крака, и сетне се промъкна до площадката. Щом зърна дома си, напусна трамвая в движение, асфалтът профуча под левия му ток, извъртя се, удари го в гърба, бастунът, заплел се в краката му, изведнъж изскочи като освободена пружина, излитна към небето и падна до него. Две дами дотърчаха и му помогнаха да стане. С ръка си отърси палтото, нахлупи шапката и без да се озърне, закрачи към дома си. Асансьорът се оказа повреден и Лужин изобщо не се ядоса. Жаждата му за движение още не беше утолена. Заизкачва се по стълбището и тъй като живееше много високо, това изкачване продължи много, струваше му се, че се катери по небостъргач. Най-сетне стигна до последната площадка, отдъхна си и като изщрака с ключа в ключалката, влезе в антрето. От кабинета насреща му излезе неговата жена. Тя беше много зачервена, очите й блестяха. „Лужин — каза тя, — къде бяхте?“ Той си съблече палтото, окачи го, премести го на друга кука, понечи още да се занимава с него, но жена му се приближи плътно, а той, като я заобиколи дъгообразно, влезе в кабинета и тя след него. „Искам да кажете къде бяхте. Защо ръцете ви са в такъв вид? Лужин!“ Той закрачи по кабинета, а после се покашля и през антрето влезе в спалнята, където се захвана усърдно да си мие ръцете в голямата бледозелена чаша, увита от порцеланов бръшлян. „Лужин — объркана извика жена му, — разбрах вече, не сте били при зъболекаря. Току-що се обадих. Хайде, отговорете ми нещо.“ Като бършеше ръцете си с кърпата, той обиколи спалнята и все така загледан неподвижно пред себе си, се върна в кабинета. Тя го хвана за рамото, но той не се спря, приближи се до прозореца, отмести завесата, видя бягащите светлини във вечерната бездна и като подъвка устни, продължи по-нататък. И тогава се започна странната разходка — по трите свързани стаи Лужин ходеше назад и напред, сякаш с определена цел, а жена му ту вървеше редом с него, ту сядаше някъде, вгледана объркана в движението му, понякога Лужин се насочваше към коридора, надничаше по стаите, гледаше към двора и отново се появяваше в кабинета. В някои минути й се струваше, че може това да е една от тромавите шеги на Лужин, но лицето на Лужин имаше такъв израз, какъвто тя не бе виждала никога, такъв израз… тържествен или нещо такова… мъчно можеше да се определи с думи, но кой знае защо, загледана в това лице, тя изпитваше наплив на неописуем страх. И той все продължаваше, като се окашляше и мъчително си поемаше дъх, да обикаля из стаите с равномерна стъпка. „За бога, седнете, Лужин — тихо промълви тя, без да сваля очи от него. — Хайде да поговорим за нещо, Лужин! Купих ви несесер. Ах, седнете, моля ви! Ще умрете, ако се разхождате толкова много. Утре ще отидем на гробищата. Утре има още много работи за вършене. Несесерът е от крокодилска кожа. Лужин, моля ви!“