Но той не се спираше и само нарядко забавяше крачка до прозорците, вдигаше ръка, но поразмислил, продължаваше по-нататък. В трапезарията бе сервирано за осем души. Тя се сепна, че ето сега, сега ще дойдат гостите — късно е вече да им се обади и да ги върне — а тук… е ужас. „Лужин — извика тя, — ето сега ще дойдат хора. Не зная какво да правя… Кажете ми нещо. Може да ви е сполетяло нещастие, дали не сте срещнали някого от неприятните си познати? Кажете ми. Толкова ви моля, повече не мога да моля…“
И изведнъж Лужин се спря. Беше същото, сякаш целият свят беше спрял. Това се случи в гостната, до грамофона.
„Стоп, машина“ — тихо каза тя и изведнъж се разплака. Лужин заизважда нещата от джобовете си — най-напред автоматичната писалка, после смачканата кърпа, още една кърпа, грижливо сгъната, дадена му заранта; след това си извади табакерата с препускаща тройка коне на капака, подарък от тъщата, после празна червена кутия от цигари, две отделни цигари, леко пречупени; портфейлът и златният часовник — подарък от тъста — бяха извадени особено предпазливо. Освен всичко това му се намери и една едра костилка от праскова. Остави всичките тези предмети върху грамофонното шкафче, провери дали няма още нещо. „Струва ми се, че друго няма“ — каза той и си закопча сакото на корема. Жена му вдигна мокрото си от сълзи лице и учудено се взря в малката колекция от неща, наредени от Лужин. Той се приближи до жена си и леко кимна. Тя премести поглед върху лицето му с неясната надежда, че ще види кривата му позната полуусмивка — и наистина: Лужин се усмихваше, „Единственият изход — каза той. — Трябва да изпадна от играта.“ — „От играта ли? Нима ще играем?“ — гальовно попита тя и в същото време си помисли, че ще трябва да се напудри, гостите ей сега ще дойдат, Лужин й протегна ръцете си. Тя пусна кърпичката на коленете си, припряно му подаде пръсти. „Беше хубаво“ — каза Лужин и й целуна едната ръка, после другата, както го беше учила. „Какво правите, Лужин, сякаш се сбогувате?“
„Да, да“ — каза той, преструвайки се на разсеян. После се обърна и като се окашля, излезе в коридора. В този миг се чу звънецът от антрето — простодушният звънец на точен гост. Тя хвана мъжа си в коридора, сграбчи го за ръкава. Лужин се обърна и без да знае какво да каже, се втренчи в краката й. Отвътре изтича камериерката и тъй като коридорът беше доста тесен, стана леко, бързо сблъскване: Лужин се отдръпна леко, после прекрачи напред, жена му също се раздвижи насам-натам и несъзнателно си приглади косата, а камериерката, като си приказваше нещо и бе навела глава, се мъчеше да намери пролука, за да се промъкне. Когато най-сетне мина и се изгуби зад завесата, отделяща коридора от антрето, Лужин както одеве кимна и бързо отвори вратата, пред която бе застанал. Без сама да знае защо, жена му хвана дръжката на вратата, която той вече затваряше зад себе си; Лужин натисна, тя се хвана още по-здраво и започна да се смее трескаво, мъчейки се да пъхне коляно в още доста голямата пролука, но тогава Лужин натисна с цялото си тяло и вратата се затвори, райберът щракна и освен това ключът се обърна два пъти в ключалката. През това време в антрето вече се чуваха гласове, някой пъхтеше, някой се здрависваше с някого.
Лужин, заключил вратата, най-напред запали лампата. С бял блясък се разкри емайлираната вана до лявата стена. На дясната висеше рисунка с молив: куб, отхвърлящ сянка. В дъното, до прозореца, имаше малък скрин. Долната част на прозореца беше като че покрита от равномерен скреж, искрящосиня, непрозрачна. В горната част се чернееше квадратна нощ с огледален отблясък. Лужин дръпна за ръчката долната рамка, но нещо се бе залепило или закачило, тя не искаше да се отвори. Замисли се за миг, сетне хвана за облегалката стола, оставен до ваната, и удари с края на облегалката като с таран. Нещо изпращя, той удари още веднъж и внезапно в мразовитото стъкло се появи черна звездообразна дупка. Настъпи миг очаквателна тишина. Сетне дълбоко-дълбоко долу нещо нежно иззвънтя и се пръсна. Мъчейки се да разшири дупката, той удари още веднъж и клинообразно парче стъкло се строши в краката му. Тогава замря. Зад вратата се чуваха гласове. Някой почука. Някой високо го извика по име. После тишина и съвсем ясно гласът на жена му: „Мили Лужин, отворете, моля ви.“ С мъка възпирайки тежкото си дишане, Лужин остави стола на пода и опита да се подаде през прозореца. В рамката още стърчаха големи клинове и ъгли. Нещо го рязна по шията, той бързо прибра главата си обратно — не, не може да се натика. По вратата заудря юмрук. Два мъжки гласа спореха и сред този гръм се извиваше шепотът на жена му. Лужин реши повече да не троши стъклата, много звънтят. Вдигна очи. Горната рамка. Но как да я стигне? Като се мъчеше да не вдига шум и нищо да не троши, засваля предметите от скрина: огледалото, някакво шишенце, чашата. Вършеше всичко бавно и добре, напразно го припираше грохотът по вратата. Свалил и покривката, той се опита да се качи на скрина, който му стигаше до кръста, но не сполучи веднага. Сгорещи се, съблече си сакото и тогава забеляза, че ръцете му са окървавени и предницата на ризата е с кървави петна. Най-сетне се оказа върху скрина, скринът изпращя под тежестта му. Бързо се надигна към горната рамка и вече чувствуваше, че думкането и гласовете го подтикват и не може да не бърза. Вдигнал ръка, дръпна рамката и тя се отвори. Черно небе. Оттам, от тази студена тъма, се чу гласът на жена му, тихо каза: „Лужин, Лужин.“ Спомни си, че по-нататък, по-наляво, се намира прозорецът на спалнята, тъкмо от него се бе подал този шепот. Междувременно зад вратата гласовете и ударите нарастваха, сигурно там имаше двайсетина души, сигурно — Валентинов, Турати, старецът с цветята, пъхтящ и охкащ, и други, и други, и всичките заедно блъскаха с нещо по треперещата врата. Квадратната нощ обаче бе все още твърде високо. Препънал коляно, Лужин издърпа и стола върху скрина. Столът се крепеше несигурно, мъчно се балансираше, но все пак Лужин се покатери. Сега вече можеше спокойно да се облакъти върху долния край на черната нощ. Дишаше толкова гръмогласно, че сам се оглушаваше, и вече далеч-далеч останаха виковете зад вратата, но за сметка на това беше по-ясен пронизващият глас, изтръгващ се от прозореца на спалнята. След множеството усилия той се оказа в странно и мъчително положение: единият му крак висеше навън, къде беше другият — не се знаеше, а тялото му някак не искаше да се промуши. Ризата на рамото му се скъса, цялото му лице бе мокро. Вкопчил ръка в нещо горе, той се промъкна странишком през отвора на прозореца. Сега двата му крака висяха навън; трябваше само да пусне това, за което се държеше — и беше спасен. Преди да го пусне, погледна долу. Там се извършваше някаква припряна подготовка: събираха се, изравняваха се отраженията от прозорците, цялата бездна се разпадаше на бледи и тъмни квадрати, и в мига, когато Лужин разтвори ръце, в мига, щом нахлу в устата му устремен леден въздух, той видя каква именно вечност услужливо и неумолимо се бе проснала пред него.