И така — движим се към края. Дясната, още неначената част на разтворения роман, която леко опипвахме посред апетитното четене, като машинално проверявахме има ли още много (и спокойната, сигурна дебелина все радваше пръстите), изведнъж, без всякаква причина, се оказа съвсем изтъняла: няколко минути бързо четене, вече по нанадолнището — и… ужасно! Купчината череши, чернееща се лепкаво и червено пред нас, се превърна внезапно в отделни зърна: ето тази, наранената, е загнила, тази се е сбръчкала, изсъхнала е около костилката (а най-последната непременно е твърда, недозряла). Ужасно! Цинцинат свали копринената си фланелка, облече халата и като потропваше, за да превъзмогне треперенето, закрачи из килията. На масата се белееше празен лист хартия, а изпъквайки върху белотата му, бе оставен и изумително подострен молив, дълъг като живота на всеки човек освен на Цинцинат, с ебонитов блясък на всяка от шестте си страни. Образован потомък на показалеца. Цинцинат написа: „И все пак аз сравнително. Нали този финал, аз предчувствувах този финал.“ Родион, застанал зад вратата, със строго шкиперско внимание гледаше през шпионката. Цинцинат усещаше как му хладенее на тила. Зачерта написаното и полека започна да го задрасква, при което възникна зачатъчен орнамент, който постепенно се разрасна и се нави в овенов рог. Ужасно! Родион гледаше през синкавата шпионка надигащия се и спускащ се хоризонт. На кого му прилошаваше? На Цинцинат. Изби го пот, всичко потъмня, усещаше корена на всяко косъмче. Часовникът би — четири или пет пъти, — крепостният отклик, отглас и заглъх се държа по съответния начин. Размахал крачета, от тавана по нишката се спусна паяк — официалният приятел на затворниците. Но никой не чукаше по стената, тъй като Цинцинат засега бе единственият арестант (в такава грамадна крепост!).
Подир някое време надзирателят Родион влезе и му предложи кръгче валс. Цинцинат се съгласи. Ключовете от кожения колан на Родион дрънчаха, от него лъхтеше на селяк, на тютюн, на чесън и той си тананикаше, като пъхтеше в червеникавата си брада (къде са онези години, уви, натежа, задух). Изнесоха се в коридора. Цинцинат бе доста по-дребен от своя кавалер. Цинцинат бе лек като лист. Вятърът от валса разбухваше светлите крайчета на дългите му, но редки мустаци, а големите му прозрачни очи се втренчваха разногледо като на всички плашливи танцьори. Да, той беше твърде дребен за зрял мъж. Марфинка казваше, че неговите обувки й стискат. До чупката на коридора бе застанал друг стражник, без име, с пушка, в кучешка маска с марлен отвор. Щом описаха кръг около него, се върнаха плавно в килията и тогава Цинцинат съжали, че дружеското ръкостискане на припадъка бе толкова кратко.
Отново банално и унило, удари часовникът. Времето вървеше в аритметична прогресия: осем. Безобразното прозорче се оказа достъпно за залеза: отстрани върху стената бе легнал пламенеещ паралелограм. Килията се напълни догоре с маслото на здрача, съдържащ необикновени пигменти. Тогава се попита: какво е това вдясно от вратата — картина от решителен колорист или друг прозорец, разкрасен, каквито вече няма? (В действителност висеше пергаментов лист с две колонки подробни „правила за затворниците“; подвито крайче, заглавие с червени букви, винетки, древният герб на града — а именно: доменна пещ с крила — тъкмо те даваха необходимия материал на вечерния отблясък.). Мебелите в килията бяха представени от маса, стол, креват. Отдавна донесената вечеря (осъдените на смърт се хранеха по директорската разкладка) стинеше върху цинковата табла. Мръкна съвсем. Изведнъж се разля златна, гъсто наситена електрическа светлина.
Цинцинат спусна крака от леглото. В главата му от тила към слепоочието по диагонал се търкулна топка за кегли, замря и пое обратно. През това време вратата се отвори и влезе директорът на затвора.
Беше както винаги с редингот, държеше се идеално изправен, изпъчил гърди, мушнал едната ръка под ревера, а другата сложил отзад на кръста. Идеална перука, черна като катран, с восъчен път, плътно обгръщаше черепа му. Избраното му без любов лице с тлъсти жълти бузи и донякъде остаряла система от бръчки беше условно оживено от двете, и само от двете изцъклени очи. Равномерно движейки крака в стълбовидни панталони, той премина между стената и масата, почти стигна до леглото — но въпреки представителната си закръгленост преспокойно изчезна, стопи се във въздуха. След минута обаче вратата се разтвори отново, с познато този път скърцане — и както винаги с редингот, изпъчил гърди, влезе отново той.