За известно време намери привидно успокоение в сглобяемите картинки. Отначало те бяха лесни, детски, съставени от големи късове, изрязани по края на заоблени зъбци като бисквитите птибер и се захващаха помежду си толкова здраво, че сглобиш ли картината, можеш да я вдигаш на цели части, без да се разпаднат. През тази година обаче английската мода измисли сглобяеми картини за възрастни — „пъзели“, както ги наричаха в магазина на Пето̀, — изрязани твърде разнообразно: късчета с всякакви очертания от обикновеното кръгче (част от бъдещо синьо небе) до най-заплетените форми — с много ъгли, полуострови, провлаци, странни издатини, от които изобщо не можеше да се разбере къде прилягат — дали ще попълнят петнистата кожа на кравата, вече почти довършена, или това тъмно крайче на зеления фон е сянката от тоягата на пастира, чието ухо и част от темето ясно се виждат на едно по-откровено парченце. И когато постепенно отляво се появяваше туловището на кравата, а отдясно, на зеленината, ръка със свирка, и горе пустотата равномерно се запълваше с небесен лазур, и синьото кръгче намясто влизаше в небесата — Лужин чувствуваше удивително вълнение от точните съчетания на тези шарени късчета, които в последния миг образуваха ясна картина. Имаше твърде скъпи главоблъсканици, състоящи се от няколко хиляди части; донасяше ги леля му — веселата, нежна, червенокоса леля — и той часове седеше на масичката за карти в салона и с очи проверяваше всяко зъбче, преди да опита дали пасва на вдлъбнатината, и се напрягаше по едва забележими признаци да определи предварително картината. От съседната стая, където вдигаха врява гостите, леля му предупреждаваше: „Внимавай, за бога, да не изгубиш нещо!“ Понякога влизаше баща му, гледаше късчетата, протягаше ръка към масата, казваше: „Ето това явно е за тук.“. И тогава Лужин, без да се обръща, измърморваше: „Глупости, глупости, оставете ме“ — и баща му, докоснал леко щръкналата коса на темето му с устни, си отиваше — покрай позлатените столове, покрай копието на къпещата се Фрина, покрай рояла, големия безмълвен роял, подкован с дебело стъкло и заметнат с брокатен чул.
3
Едва през април, през великденската ваканция, за Лужин настъпи неизбежният ден, когато целият свят отведнъж угасна, сякаш бяха щракнали ключа и само едно бе ярко осветено сред мрака — новороденото чудо, бляскавото островче, на което бе обречен да се съсредоточи целият му живот. Щастието, в което се беше вкопчил, замря пред него; този априлски ден застина навеки и някъде в друга плоскост продължаваше движението на дните, градската пролет, селското лято — неясни потоци, които едва забелязваше.
Започна се невинно. В годишнината от смъртта на тъста си големият Лужин уреди в жилището си музикална вечер. Самият той не разбираше много от музика, изпитваше тайна, срамна любов към „Травиата“, на концертите слушаше рояла само в началото, а след това гледаше, вече без да слуша, как ръцете на пианиста се отразяват в черния лак. Наложи се от немай-къде да уредят тази музикална вечер с творби на покойния тъст: вестниците мълчаха непоклатимо — забравата беше пълна, тежка, безнадеждна — и жена му с трепереща усмивка повтаряше, че това са все интриги, интриги, интриги, че и приживе са завиждали на бащиния и талант, а сега искат да омаловажат славата му. С деколтирана черна рокля, с прекрасен брилянтов нашийник, с постоянен умилен, сънлив израз на пълничкото бяло лице, тя посрещаше гостите тихо, без възклицания, шепнеше нещо бързо, нежно по звук, и вътрешно зашеметена от свян, през цялото време търсеше с очи мъжа си, който се движеше насам-натам със ситни крачки, с щръкнала изпод жилетката колосана броня, добродушен, внимателен, с първи плахи напъни за маститост. „Отново е излязла гола“ — с въздишка продума издателят на художествено списание, като погледна бегло Фрина, която поради усиленото осветление беше особено ярка. В този миг малкият Лужин се блъсна в краката му и бе погален по главата. Лужин отстъпи заднишком. „Колко е пораснал“ — каза дамски глас отзад. Той се скри зад нечий фрак. „Не, момент, момент — изгърмя някой над главата му. — Не може да се подхожда към нашата преса с такива изисквания.“ Не толкова голям, а напротив, съвсем дребничък за възрастта си, той обикаляше между гостите, като се мъчеше да открие тихо място. Навремени някой го хващаше за рамото, питаше го празни работи. В салона беше тясно от позлатените столове, поставени на редове. Някой внимателно внасяше през вратата стойка за ноти.