Междувременно Марфинка още първата година на брака започна да го мами с когото й падне и където й падне. Обикновено когато Цинцинат се връщаше вкъщи, тя, притиснала с някаква сита усмивчица пухкава брадичка до шията, сякаш укорно към себе си, вперила в него изпод вежди честните си кафяви очи, изричаше с ниско гукащо гласче: „А Марфинка днес пак прави това.“ Той я гледаше няколко секунди, допрял длан до бузата си като жена, сетне, беззвучно виещ, тръгваше през всички стаи, пълни с нейни роднини, и се заключваше в тоалетната, където тропаше, пускаше водата, кашляше, за да замаскира риданията си. Понякога, като се оправдаваше, тя му обясняваше: „Нали ме знаеш, добричка съм толкова малко нещо, а носи такова облекчение на мъжа.“
Скоро тя забременя — и не от него. Сдоби се с момченце, веднага забременя отново — и отново не от него — и роди момиченце. Момчето беше куцо и злобно; тъпото, тлъсто момиче — почти сляпо. Поради дефектите си двете деца попаднаха при него в градината и беше странно да гледаш пъргавата, спретната, румена Марфинка как води вкъщи един сакат и една лоена топка. Цинцинат полека-лека съвсем се запусна — и веднъж на някакво открито събрание в градския парк внезапно през публиката пробягна тревога, някой произнесе на висок глас: „Граждани, между нас се намира…“ — и последва страшна, почти забравена дума — вятър връхлетя акациите, Цинцинат не можа да стори нищо по-добро, освен да стане и да се оттегли, като разсеяно късаше листенца от крайпътните храсти. След десет дни бе арестуван.
„Вероятно утре — каза Цинцинат, докато бавно крачеше из килията. — Вероятно утре — каза Цинцинат и седна върху леглото, като разтъркваше челото си с длан. Залязващият лъч повтаряше познатите вече ефекти. — Вероятно утре — каза с въздишка Цинцинат. — Твърде тихо беше днес, а утре, виж, рано сутринта…“
Известно време всички мълчаха: пръстената кана с вода на дъното, утолявала жаждата на всички затворници по света; стените, положили ръце върху раменете си като четирима, обсъждащи с нечут шепот квадратната си тайна; кадифеният паяк, приличащ по нещо на Марфинка; големите черни книги върху масата…
„Какво недоразумение!“ — каза Цинцинат и изведнъж се разсмя. Стана, смъкна халата, шапчицата, пантофите. Свали платнените си панталони и ризата. Свали като перука главата си, свали ключиците като ремъци, свали гръдния си кош като ризница. Свали бедрата, нозете, свали и захвърли ръцете в ъгъла като ръкавици. Това, което остана от него, постепенно се стопи, едва обагри въздуха. Цинцинат отначало просто се наслаждаваше на прохладата; сетне волно и весело се потопи в тайната си среда.
Тресна железният гръм на резето и Цинцинат начаса обрасна с всичко, каквото бе смъкнал, дори с шапчицата. Надзирателят Родион донесе дузина бледожълти сливи в кръгла кошничка, настлана с лозови листа — подарък от съпругата на директора.
Цинцинат, теб те освежи престъпното ти упражнение.
III
Цинцинат се пробуди от съдбоносен гръм на гласове, нарастващ в коридора.
Макар че вечерта се бе готвил за такова събуждане — все едно, не се излизаше наглава със сърцето, с дишането. Закрил сърцето си с крайче, за да не вижда — тихо, няма нищо (както казват на дете в миг на невероятно бедствие), — закрил сърцето си и надигнал се леко, Цинцинат се заслуша. Тътрене на много крака в различни степени на чуваемост; гласове — също в много разрези; един се приближаваше, питащ, друг, по-наблизо, отговаряше. Забързан от дълбочина, някой префуча и се плъзна по плочите като по лед. Басът на директора произнесе сред гълчавата няколко думи — неясни, но безспорно повелителни. Най-страшното беше, че през тази суетня проникваше детски глас — директорът имаше дъщеричка. Цинцинат различаваше и плачливото тенорче на своя адвокат, и мрънкането на Родион… Ето отново някой тичешком зададе еклив въпрос, а друг екливо му отвърна. Пъхтене, трясък, трополене — като че шареха с пръчка под пейка. „Не намерихте ли?“ — ясно попита директорът. Притичаха крачки. Притичаха, върнаха се. Цинцинат, ни жив, ни мъртъв, спусна крака на пода: така и не му дадоха свиждане с Марфинка… Дали да се обличам, или ще дойдат да ме приготвят? Ах, стига вече, влизайте…
Но го мъчиха още две минути. Изведнъж вратата се отвори и като се хлъзгаше, нахлу адвокатът.
Беше разчорлен, потен. Опипваше лявата си маншета и очите му се въртяха.
— Изгубих си копчето за ръкавели — възкликна той, пъхтящ бързо като куче. — Закачил съм го за нещо… сигурно… когато с милата Емочка… лудетината винаги… за края на фрака… всеки път, щом вляза… най-важното чух като нещо… но не обърнах… вижте, верижката очевидно… много ми бяха скъпи… ех, какво да се прави… може би все пак… обещах на всички пазачи… но е досадно…