— Глупава, сънена грешка — тихо продума Цинцинат. — Погрешно съм изтълкувал суматохата. Това е вредно за сърцето.
— А, не, благодаря, дребна работа — разсеяно избъбри адвокатът. При това шареше с поглед из ъглите на килията. Личеше си, че му е мъчно заради изгубената скъпа дреболийка. Изгубената дреболийка го бе измъчила. Дреболийката бе скъпа. Беше му мъчно заради изгубената дреболийка.
Цинцинат с лек стон легна отново в постелята. Онзи седна в краката му.
— Бях тръгнал към вас — каза адвокатът — толкова бодър, весел… Но сега ме разстрои тази дребна работа — защото в края на краищата това си е дребна работа, съгласете се — има по-важни неща. Е, как се чувствувате?
— Склонен към откровен разговор — притворил очи, отвърна Цинцинат. — Искам да споделя с вас някои свои умозаключения. Аз съм заобиколен от жалки призраци, а не от хора. Те ме измъчват, както могат да измъчват само безсмислени видения, лоши сънища, отпадъци от бълнуване, измет от кошмари — и всичко това, което у нас минава за живот. На теория ми се иска да се събудя. Но не мога да се събудя без чужда помощ, а безумно се страхувам от такава помощ, пък и душата ми се измързеливи, свикна със стегнатите пелени. От всички призраци, които ме заобикалят, вие, Роман Висарионович, струва ми се, сте най-жалкият, но, от друга страна — според вашето логично положение в нашия измислен бит, — представлявате в известен смисъл съветник, застъпник…
— На вашите услуги — каза адвокатът, зарадван, че Цикцинат най-сетне се разприказва.
— Ето тъкмо искам да ви попитам: на какво се основава отказът да ми съобщят точния Ден на наказанието? Чакайте — не съм свършил още. Така нареченият директор избягва категоричния отговор, аргументира се с това, че… Ама почакайте! Искам да разбера, първо: от кого зависи определянето на деня? Искам да разбера, второ: как да изкопча от това учреждение или лице, или сбор от лица…
Адвокатът, който току-що понечваше да заговори, сега, кой знае защо, мълчеше. Гримираното му лице със сини вежди и с дълга заешка устна не изразяваше особено раздвижена мисъл.
— Оставете си маншета — каза Цинцинат — и опитайте да се съсредоточите.
Роман Висарионович поривисто промени положението на тялото си и преплете неспокойно пръсти. Той избъбри с нажален глас:
— Тъкмо заради този тон…
— Ме осъдиха на смърт — каза Цинцинат, — зная. По-нататък!
— Хайде да променим разговора, моля ви — възкликна Роман Висарионович. — Защо не можете да останете поне сега в рамките на позволеното? Наистина това е ужасно, това надминава моите сили. Влязох просто да ви попитам дали нямате някакви законни желания… например (тук лицето му се оживи) може би ще пожелаете да имате напечатани речите, произнесени на съда? В такъв случай сте длъжен в най-кратък срок да подадете съответното прошение, което ние двамата с вас ей сега заедно бихме подготвили — с подробно мотивирано указание колко именно екземпляра от речите са ви необходими, с каква цел. Тъкмо имам свободен час, хайде, ах, хайде да се заемем с това, моля ви! Дори съм приготвил специален плик.
— За куриоз… — продума Цинцинат — но преди това… Нима наистина не може да получа отговор?
— Специален плик — повтори адвокатът, като го примамваше.
— Добре, дайте го — каза Цинцинат и скъса дебелия, напълнен с нещо плик, на къдрещи се парченца.
— Не биваше — почти разплакан извика адвокатът. — Никак не биваше. Дори не разбирате какво сторихте. Може там да е имало заповед за помилване. Втора не може да се вземе!
Цинцинат вдигна шепата хартийки, опита да сглоби поне едно свързано изречение, но всичко бе объркано, изопачено, разединено.
— Ето на, винаги сте такъв — завайка се адвокатът, стисна си слепоочията и закрачи из килията. — Може спасението ви да е било във вашите ръце, а вие… Ужасно! Е, какво да правя с вас? Сега го пиши загубено… А аз бях толкова доволен… Толкова ви подготвях…
— Може ли? — с разтегнат на ширина глас попита директорът, като открехна вратата.
— Заповядайте, Родриг Иванович, скъпи. Само че при нас не е много весело…
— Е, как е днес нашият симпатичен смъртник — пошегува се елегантният, представителен директор, като стискаше в месестите си лилави лапи малката студена ръка на Цинцинат. — Всичко наред ли е? Да не ви боли нещо? Все си бъбрите с нашия неуморим Роман Висарионович? А впрочем, драги ми Роман Висарионович… мога да ви зарадвам — моята лудетина току-що намери вашето копче за ръкавели на стълбището. La voici.11 Нали това е френско злато, не съм ли прав? Твърде изящно. Обикновено не правя комплименти, но трябва да ви кажа.