Двамата се отдалечиха в ъгъла, като си даваха вид, че оглеждат чудесната дреболия, обсъждат нейната история, ценност, чудят се. Цинцинат се възползува от това, за да измъкне изпод леглото… и с тъничък бисерен звук… към края с поспиране…
— Да, голям вкус, голям вкус — повтори директорът, завръщайки се от ъгъла под ръка с адвоката. — Вие значи сте здрав, младежо — безсмислено се обърна той към Цинцинат, намъкнал се отново, в постелята. — Но все пак не бива да капризничите. Публиката и всички ние, като представители на публиката, желаем вашето благо, това, струва ми се, е ясно. Дори сме готови да ви подадем ръка в смисъл да облекчим самотата ви. Тези дни в една от нашите специални килии ще се настани нов арестант. Запознайте се, това ще ви разнообрази.
— Тези дни ли — повтори Цинцинат. — Значи ще има още няколко дни?
— Е, вижте го — засмя се директорът, — всичко да знае. А, Роман Висарионович?
— Ох, приятелю, не е за приказване — въздъхна адвокатът.
— Мда — продължи онзи, като подрънкваше ключовете, — вие трябва да бъдете по-сговорчив, господинчо. А вие: гордост, гняв, глума. Снощи вечер таквизи сливи значи им поднесох — и кво мислите? — не благоволиха да куснат, погнусиха се. Мда. Ето за новото ни арестантче ви думах. Таман да си хортувате с него, че я какво сте увесили нос. Ха де, нали право думам, Роман Висарионович?
— Тъй, Родионе, тъй — потвърди адвокатът с неволна усмивка.
Родион си поглади брадата и продължи:
— Яката ми дожаля за тяхна милост — влизам, гледам — застанали на масата, на стола, протягат ръчички, крачета към решетката като някое кекаво маймунче. Пък небето синьо-синьо, лястовички хвъркат, че и облачета — благодат, ра-адост! Поех ги, таквоз, като малко дете от стола — пък рева, — на, право ви думам — рева… Яката значи ми дожаля.
— Дали да не го заведем горе? — нерешително предложи адвокатът.
— Не е лошо, може — проточи Родион възтежко, добродушно, — всякогаш може.
— Облечете си халата — произнесе Роман Висарионович.
Цинцинат каза:
— Покорявам ви се — призраци, вампири, пародии. Покорявам ви се. Но все пак аз настоявам — чувате ли, настоявам (и другият Цинцинат истерично затропа, като му падаха пантофите) — да ми кажат колко ми остава да живея… и ще дадат ли свиждане с жена ми.
— Вероятно ще ви дадат — отвърна Роман Висарионович, като се спогледа с Родион. — Само не говорете толкова много. Хайде, да тръгваме.
— Заповядайте — каза Родион и блъсна с рамо отключената врата. Тримата излязоха: отпред — Родион, кривокрак, със стари избелели шалвари, провиснали на задника; след него — адвокатът във фрак, с нечиста сянка върху целулоидната яка и с ивица розов муселин на тила, където свършваше черната перука; и накрая Цинцинат, който си губеше пантофите, загръщаше се с халата.
До извивката на коридора другият стражник, безименният, приятелски им отдаде чест. Бледата каменна светлина се сменяше от области здрач. Вървяха, вървяха — след извивката извивка — и няколко пъти преминаха покрай един и същ орнамент от влага върху стената, който приличаше на страшна ръбеста кранта. Тук-там се наложи да включат електричеството; прашната крушка пламваше отгоре или отстрани с измъчен, жълт огън. Случваше се впрочем тя да бъде мъртва и тогава шареха в плътната тъма. На едно място, където неочаквано и необходимо отгоре падаше небесен лъч и димеше, блещукаше, разпилян върху разкъртените плочи, дъщерята на директора, Емочка, с лъскава карирана рокля и карирани къси чорапи — душичка, но с мраморните прасци на малките танцьорки, — играеше на топка, топката равномерно тупкаше върху стената. Тя се обърна, като с четвъртия и петия пръст изличи далеч от бузата русоляв кичур, и изпрати с очи късото шествие. Докато минаваше, Родион гальовно раздрънка ключовете; адвокатът мимоходом я помилва по светещата коса; но тя гледаше Цинцинат, който й се усмихна уплашено. Щом стигнаха до следващата чупка на коридора, и тримата се обърнаха. Емочка гледаше след тях, като леко приплясваше лъскавата си червено-синя топка.