През това време Емочка се скри от него, клекна зад масата.
— Книжка ли си четете? — забеляза Родион, грейнал от доброта. — Бива, бива.
Без да вдига очи от страницата, Цинцинат нададе някакво мучене, утвърдителен ямб — но очите му вече не поемаха редовете.
Родион изпълни простичките си задължения, подгони с парцала разтанцувалия се в лъча прахоляк, нахрани паяка и се отдалечи.
Емочка — още клекнала, но малко по-свободно, като се поклащаше лекичко, сякаш беше на ресори — скръсти голите си пухкави ръце, полуразтвори розова уста и замигала с дългите си бледи, почти избелели ресници, се загледа над масата във вратата. Вече познато движение: рязко, с първите попаднали й пръсти отметна ленената коса от слепоочието си, хвърли бърз поглед на Цинцинат, който бе оставил книгата, и чакаше какво ще стане по-нататък.
— Отиде си — каза Цинцинат.
Тя стана, но все още приведена, загледана във вратата. Беше смутена, не знаеше какво да предприеме. Изведнъж, лъснала зъбки, блеснала с балерински прасци, се хвърли към вратата — разбира се, заключена. Широкият й колан от моаре оживи въздуха в килията.
Цинцинат й зададе двата обикновени въпроса. Тя с гримаски си каза името и отвърна, че е на дванайсет.
— Жал ли ти е за мен? — попита Цинцинат.
На това тя не отговори нищо. Вдигна до лицето си пръстената кана, оставена в ъгъла. Тя бе празна, кънтяща. Викна през отвора в нея, а след миг отново се втурна — и сега се подпря на стената, притиснала само плешки и лакти, плъзгаше напред напрегнати ходила в плоски пантофки — и отново се изправяше. Усмихна се на себе си, а сетне навъсено като към ниско слънце погледна Цинцинат и продължи да се плъзга. Както изглеждаше — бе диво, неспокойно дете.
— Нима не ти е жал за мен? — каза Цинцинат. — Невъзможно, не допускам. Хайде, ела насам, глупава сърничке, и ми разкажи кой ден ще умра.
Но Емочка не отговори нищо, а се плъзна на пода и кротко седна там, притиснала брадичка до вдигнатите си стиснати коленна, върху които бе дръпнала полата си, като показваше отдолу гладки бедра.
— Кажи ми, Емочка, толкова ти се моля… Нали всичко знаеш, аз чувствувам, че знаеш… Татко ти е говорил на масата, майка ти е говорила в кухнята… Всички, всички говорят. Вчера във вестника имаше едно празно правоъгълниче — значи се говори за това, единствено само аз…
Тя скочи от пода като понесена от вихър и отново се втурна към вратата, заблъска по нея — не с длани, а по-скоро с петите на ръцете си. Пуснатата й коприненобледа коса завършваше с дълги масури.
„Да беше голяма — помисли си Цинцинат, — да беше душата ти поне малко съзвучна с мен, ти както в поетичната древност щеше да избереш по-тъмна нощ, да напоиш пазачите…“
— Емочка! — възкликна той. — Моля те, кажи ми, няма да спра да те питам, кажи ми, кога ще умра?
Загризала пръста си, тя се приближи до масата, където бяха накамарени книги. Разтвори една, прелисти я с пукот, едва не изтръгна страниците, тръшна я, взе друга. Някакви сенки все пробягваха по лицето й — ту се сбръчкваше луничавият й нос, ту езикът издуваше бузата отвътре.
Вратата издрънча: Родион вероятно беше погледнал през шпионката и влезе доста навъсен.
— Стига, госпожице! Аз ще си патя сетне.
Тя пискливо се изкиска, извъртя се от ракообразната му ръка и се завтече към отворената врата. Там, на прага, се спря изведнъж с очарователна танцувална точност — и дали прати въздушна целувка, или сключи съюз за мълчание, — погледна Цинцинат през рамо, след което — със същия внезапен ритъм — скочи и избяга на високи, пружиниращи крачки, вече подготвящи полета.
Родион с мърморене и дрънчене я последва тромаво.
— Чакайте! — извика Цинцинат. — Свърших книгите. Отново ми донесете каталога.
— Книги… — сърдито се ухили Родион и подчертано звучно заключи вратата отвън.
Каква мъка, Цинцинат, каква мъка! Каква каменна мъка, Цинцинат — и безжалостно бие часовникът, и тлъстият паяк, и жълтите стени, и грапавото черно вълнено одеяло. Ципата върху шоколада в чашата. Да я хванеш в самия център с два пръста и да я дръпнеш изцяло от повърхността — вече не плосък покров, а сбърчена кафява поличка. Той е почти изстинал под нея — сладникав, гъст. Три препечени филийки с костенуркови сбгорели крайчета. Обло масло с пресован монограм на директора. Каква мъка, Цинцинат, колко трохи в постелята!
Като се повайка и поохка, той изпука всичките си стави, стана от леглото, облече омразния халат и тръгна да се скита. Отново прегледа всички надписи по стените с надеждата някъде да открие нов. Дълго стоя върху стола като гардже на пън, неподвижно загледан нагоре в просяшката порция небе. Отново обикаля. Отново чете вече научените наизуст осем правила за затворниците.