С леки маневри Лужин се промъкна до бащиния си кабинет, където беше тъмно, и седна в ъгъла на отоманката. От далечния салон през две стаи долетя нежният вой на цигулка.
Слушаше сънено, прегърнал коленете си и загледан в тюлената пролука между дръпнатите завеси, където над улицата с въз лилава белота гореше газов фенер. По тавана минаваше нарядко светлина на тайнствена дъга, върху писалището се виждаше блестяща точка — кой знае каква: дали отблясък от тежкото кристално яйце или отражение в стъклото на снимката. За малко да задреме и изведнъж трепна, понеже иззвъня телефонът на писалището и веднага стана ясно, че блестящата точка е върху вилката на телефона. От трапезарията влезе бюфетчикът, запали пътем светлината, озарила цялото писалище, вдигна слушалката и без да забележи Лужин, излезе отново, внимателно оставил слушалката върху кожената подложка за писане. След минута се върна, съпровождайки един господин, който попадна в кръга светлина, грабна слушалката от писалището, а с другата напипа зад себе си облегалката на креслото. Слугата притвори вратата отвън, заглуши далечния ромол на музиката. „На телефона“ — каза господинът. Лужин го загледа от тъмнината, като не смееше да помръдне, и бе смутен, че съвсем чуждият човек се е разположил толкова удобно пред бащиното му писалище. „Не, вече изсвирих моята част“ — каза той, загледан нагоре и пипайки нещо върху писалището с бялата си неспокойна ръка. По паветата тихо изтрополи файтон. „Вероятно“ — каза господинът. Лужин го виждаше в профил — носа от слонова кост, лъскавата черна коса, гъстата вежда. „Направо казано, не разбирам защо ми звъниш тук — тихо продума той, като продължаваше да пипа по писалището. — Ако е само да ме провериш… Чудна жена“ — разсмя се и заклати отмерено крака си с лачена обувка. После много умело намести слушалката между ухото и рамото си и докато нарядко отговаряше „да“, „не“, „може би“, вдигна с две ръце това, което бе пипал по писалището. Оказа се малка гладка кутийка, тези дни подарена от някого на баща му. Лужин още не беше успял да види какво има вътре и сега любопитно наблюдаваше ръцете на господина. Но той още не беше отворил кутийката. „И аз също — каза той. — Много, много пъти. Лека нощ, моето момиче.“ Щом остави слушалката, той въздъхна и отвори кутийката, обаче така се бе извърнал, че Лужин не виждаше нищо зад черния му гръб. Той се помести безшумно, в този миг една възглавница се плъзна на пода и господинът бързо се обърна. „Какво правиш тук? — попита той, забелязал Лужин в тъмния ъгъл. — Ах, ах, колко е грозно да се подслушва!“ Лужин мълчеше. „Как се казваш?“ — дружелюбно попита господинът. Лужин се изхлузи от дивана и се приближи. В кутийката бяха наредени изрязани от дърво фигурки. „Прекрасен шах — каза господинът. — Татко ти играе ли шах?“ — „Не зная“ — каза Лужин. „А ти?“ Лужин поклати глава. „Жалко. Трябва да се научиш. На десет години вече играех много добре. Ти на колко си?“
Вратата леко се отвори. Влезе големият Лужин — на пръсти. Бе очаквал, че цигуларят още разговаря по телефона, и се канеше много деликатно да прошепне: „Спокойно, спокойно, като свършите, публиката много ви моли за още нещо.“
„Спокойно, спокойно“ — изрече той по инерция, но зърнал сина си, се запъна. „Не, не, вече свърших — отвърна цигуларят и стана. — Прекрасен шах. Вие ли играете?“ — „Слабо“ — каза бащата Лужин. („Какво правиш тук? Иди също да послушаш музика…“) „Каква игра, каква игра — каза цигуларят, внимателно затваряйки кутийката. — Комбинациите са като мелодии. Разбирате ли, просто чувам ходовете.“ — „Според мен за шаха са нужни големи математически способности — бързо изрече големият Лужин. — А аз в това отношение… Чакат ви, маестро.“ — „По-добре да бях изиграл една партия — засмя се цигуларят и се запъти към вратата. — Игра на боговете. Безкрайни възможности.“ — „Много старо изобретение — каза големият Лужин и се огледа за сина си. — Ами ти? Хайде тръгвай де!“ Но Лужин, преди да стигне до салона, успя да изостане в трапезарията, където беше сервирана масата. Взе си оттам чиния със сандвичи и я отнесе в стаята си. Яде, докато се събличаше, после яде в леглото. Когато вече беше угасил, надникна майка му, наведе се над него, в мрака блеснаха брилянтите на шията й. Престори се, че спи. Тя си излезе и дълго-дълго, за да не тропне, притваря вратата.
Събуди се на следващата сутрин с чувство на необяснимо вълнение. Беше ярко, ветровито, паважът преливаше в лилав блясък; близо до Дворцовата арка над улицата гъвкаво се издуваше огромно трицветно платнище, през него в три различни цвята прозираше небето. Както винаги в празнични дни излезе на разходка с баща си, но това не бяха предишните детски разходки: оръдейният гръм по обед не го плашеше и му беше непоносим разговорът с баща му, който се заяде заради снощи и намекваше, че ще е хубаво да учи музика. За закуска ядоха последния остатък от великденския крем и още неначенат козунак. Лелята, все същата мила червенокоса леля, втора братовчедка на майка му, беше извънредно весела, замерваше ги с трохи и разправи, че Латам за двайсет и пет рубли щял да я повози на своята „Антоанета“, която впрочем пети ден не можела да излети, а в същото време Воазен кръжи като луд, при това толкова ниско, че когато се накланя над трибуните, се вижда дори памукът в ушите му. Лужин, кой знае защо, необикновено ясно запомни това утро, тази закуска, както се запомня денят преди, далечен път. Баща му каза, че ще е хубаво след закуска да се разходят до островите, където поляните са цели в съсънки, и докато говореше, лелята го улучи с троха право в устата. Майка му си мълчеше и изведнъж стана, като се мъчеше да прикрие разтрепераното си лице, и повтаряше шепнешком, че „няма нищо, нищо, сега ще ми мине“ — сетне припряно излезе. Баща му хвърли салфетката на масата и също излезе. Лужин не научи никога какво именно се бе случило, но когато минаваше с лелята по коридора, чу от спалнята на майка си тихо хълцане и утешаващия глас на баща си, който високо повтаряше думата „фантазия“.