1. Абсолютно се забранява излизането от сградата на затвора.
2. Кротостта на затворника е украшение за тъмницата.
3. Настоятелно молим да пазите тишина между един и три всеки ден.
4. Забранява се воденето на жени.
5. Песни, танци и шеги с надзирателите са разрешени само по взаимно споразумение и в определени дни.
6. Желателно е затворникът да не сънува изобщо, а в противен случай веднага да прекратява сам нощните сънища, които по съдържание са несъвместими с положението и със званието на затворника, а именно: китни пейзажи, разходки с познати, семейни трапези, а също и полово общуване с личности, в реален вид и в състояние на бодърствуване недопускащи даденото лице, което поради това ще бъде разглеждано от закона като насилник.
7. Ползувайки се от гостоприемството на тъмницата, затворникът на свой ред не бива да избягва участието си в почистването и в другите дейности на затворническия персонал дотолкова, доколкото му бъде предложено такова участие.
8. Дирекцията в никакъв случай не отговаря за изгубването на вещи, както и на самия затворник.
Мъка, мъка, Цинцинат. Отново крачиш, Цинцинат, бръсвайки с халата ту стените, ту стола. Мъка! Натрупаните върху масата книги са прочетени до една. И макар да знаеше, че са прочетени до една, потърси, порови, надникна в един дебел том… прелисти, без да гледа, вижданите вече страници.
Това беше течение на списание, излизало някога — през едва въобразим век. Затворническата библиотека, която по брой и по рядкост на книгите минаваше за втора в града, съдържаше няколко такива чудатости. Това беше далечен свят, където най-обикновените предмети грееха от младост и вродено нахалство, обусловено от преклонението пред труда, влаган за изработването им. Това бяха години на всеобща плавност; смазаният с масло метал се занимаваше с безшумна акробатика; спретнатите линии на мъжките облекла се диктуваха от нечуваната гъвкавост на мускулестите тела; течното стъкло на огромните прозорци заоблено се извиваше, в ъглите на къщите; като лястовичка волно летеше дева по трико — толкова високо над бляскавия басейн, че той изглеждаше колкото чинийка; в скока на височина атлетът се озоваваше хоризонтално във въздуха, достигнал вече такова крайно напрежение, че да не бяха байрачните гънки върху гащетата му с лампази, то би приличало на мързелив покой, и безкрай се лееше, плъзгаше се вода; грацията на падащата вода, ослепителните подробности на баните, атлазените вълни на океана с двукрила сянка над тях. Всичко беше гланцово, преливаше се, всичко страстно се стремеше към някакво съвършенство, което се определяше само от липсата на триения. Опиянен от всичките съблазни на кръга, животът се довъртя до такова главозамайване, че загуби почва под краката и се подхлъзна, падна, отмалял от прилошаване и световъртеж… да го кажа ли?… Като че се озова в друго измерение; Да, веществото остаря, умори се, почти нищо не е оцеляло от легендарните времена — две-три машини, два-три водоскока — и на никого не му беше мъчно за миналото, пък и самото понятие „минало“ придоби друг вид.
„А може би — помисли си Цинцинат — тълкувам невярно тези картинки. Прехвърлям върху епохата качествата на нейните фотографии. Това богатство на сенки, потоци светлина, това лъскаво почерняло рамо, рядко срещаното отражение, плавните преходи от една стихия в друга — всичко това може би се отнася за снимката, за особения светопис, за особените форми на това изкуство, а светът всъщност изобщо не е бил толкова лъкатушен, влажен и пъргав — също както нашите елементарни апарати по свой начин предават нашия днешен, набързо скован и боядисан свят.“
„А може би (започна бързо да пише Цинцинат върху карирания лист) тълкувам неправилно… Прехвърлям върху епохата… Това богатство… Потоците… Плавните преходи… И светът е бил изобщо… Също като нашите… Но нима могат тези предположения да помогнат на мъката ми? Ах, мъко моя, какво да правя с теб, със себе си? Как смеят да ме държат в неизвестност… Аз, който трябва да премина през свръхмъчително изпитание, аз, който за запазване на достойнството си, поне на външното (все едно, няма да стигна по-далеч от безмълвната бледност — все едно, не съм герой…), трябва по време на това изпитание да владея всичките си способности, а аз, аз… полека заслабвам… неизвестността е ужасна — хайде, кажете ми най-сетне… Ама не, примирай, всяка сутрин… Между другото, ако знаех колко време ми е останало, бих успял все нещо… Малък труд… да запиша проверените си мисли… Някой някога ще ги прочете и ще стане както първата сутрин в непозната страна. Тоест искам да кажа, че бих го накарал изведнъж да се облее с щастливи сълзи, очите му да омекнат — и когато мине през това, светът ще бъде по-чист, умит, освежен. Но как да пристъпя към писане, като не зная дали ще успея, тъкмо в това е мъчението, че си казваш: ето вчера бих успял — и отново си мислиш: ето й вчера бих… И вместо необходимата, ясна и точна работа, вместо равномерната подготовка на душата за сутрешното ставане, когато… ведрото на палача, което ще ти подадат, душа, да се умиеш… та вместо това неволно се отдаваш на банална, безумна мечта за бягство… Когато тя дотърча днес, като тропаше и се заливаше в смях… тоест искам да кажа… Не, трябва все пак нещо да се изобрази, да се остави. Аз не съм обикновен… аз съм този, който е жив сред вас… Не само очите ми са други, и слухът, и вкусът — не само обонянието ми е като на елен, а осезанието като на прилеп — но важното е: дарбата да съчетавам всичко това в една точка… Не, тайната още не е разгадана — това е само огнивото — дори не съм намекнал още за зараждането на огъня, за него самия. Моят живот. Някога през детството, през едно далечно пътуване с училището, когато бе бях отделил от останалите — а може да съм сънувал, — попаднах в знойно пладне в едно сънно градче, дотолкова сънно, че когато човекът, задрямал на пейката до ярко белосаната стена, стана най-сетне да ме изпрати до крайния квартал, синята му сянка върху стената не го последва отведнъж… о, зная, зная, не съм забелязал, греша, сянката му изобщо не се е забавила, а просто, да речем, се е закачила за грапавата стена… — но ето какво искам да изразя: между неговото движение и движението на изостаналата сянка — тази секунда, този синкоп — ето онзи рядък вид време, в което живея — паузата, прекъсването, когато сърцето е като пух… И още бих написал за постоянния трепет… и че винаги част от моите мисли се блъска около невидима пъпна връв, която съединява света с нещо — с какво, още няма да кажа… Но как да пиша за това, когато се страхувам, че няма да смогна и само напразно ще разраня… Когато тя днес дотърча — още дете, — ето какво искам да кажа — още дете, с някакви пролуки за моите мисли — помислих си с думите на древни стихове — защо ли не вземе да напие стражниците… да ме спаси. Да бе си останала ей такова дете, а едновременно с това да бе пораснала, да бе разбрала — щяхме да успеем: пламнали бузи, черна ветровита нощ, спасение, спасение… И напразно повтарям, че няма подслон за мен в света… Има! Ще го намеря! Цъфтящо дере в пустинята! Малко сняг в сянката на планинска скала! Обаче това е вредно — това, което прага, — и бездруго съм слаб, а се разпалвам, унищожавам последните си сили. Каква мъка, ах, каква… И ми е ясно, че още не съм вдигнал най-последната ципа от своя страх.“