V
— Разрешете да ви честитя от сърце — с кадифен бас каза директорът, когато на другата сутрин влизаше в килията при Цинцинат.
Родриг Иванович изглеждаше още по-празничен от обикновено: гърбът на парадния, му редингот беше като на файтонджия — бухнал от вата, широк, плоско загладен, перуката му лъщеше като нова, козуначното тесто на брадичката му беше напудрено като кекс, а в петлицата му се розовееше восъчно цветче на точки. Иззад снажната му фигура — той тържествено се спря на прага — надничаха любопитно също празнични, също напомадени служители от затвора. Родион дори бе окачил някакво орденче.
— Готов съм. Ей сега ще се облека. Знаех, че ще е днес.
— Честито — повтори директорът, без да обръща внимание на припрените движения на Цинцинат. — Имам честта да доложа, че от днес вече си имате съсед — да, да, току-що се нанесе. Изгледахте си очите, нали? Нищо — сега с обичен приятел, с другар в игри и забави няма да ви бъде толкова скучно. Освен това — разбира се, да си остане между нас, мога да ви съобщя, че дойде разрешение да се видите със съпругата си: demain matin12.
Цинцинат се отпусна върху леглото и каза:
— Да, това е добре. Благодаря ви, кукло, файтонджийо, нацапотен мръснико… Извинете, малко…
Тогава стените на килията започнаха да се огъват навътре-навън като отражения в разлюляна вода; директорът се набразди, креватът се превърна в лодка. Цинцинат се хвана за края, за да не падне, но клинът остана в ръката му — и до гуша сред хилядите цветя на точки заплува, заплете се и почна да потъва. С пръти, с куки, навили ръкави, взеха да го мушкат, да го закачат и да го измъкват на брега. Измъкнаха го.
— Нервозни сме като женичка — произнесе с усмивка лекарят на затвора, който бе същият Родриг Иванович. — Дишайте свободно. Можете да ядете всичко. Потите ли се нощем? Продължавайте в същия дух и ако бъдете много послушен, напълно е възможно, напълно възможно да ви позволим с едно оченце да погледнете новака… но дайте дума, само с едно оченце…
— Колко ще продължи… това свиждане… колко ще ми дадат… — пряко сили промълви Цинцинат.
— Сега, сега. Не бързайте толкова, не се вълнувайте. Щом сме ви обещали, ще ви го покажем. Обуйте си пантофите, срешете си косата. Мисля, че… — Директорът въпросително погледна Родион, той кимна. — Само, моля ви, пазете абсолютна тишина — обърна се отново към Цинцинат — и нищо не пипайте. Хайде, ставайте, ставайте. Не сте заслужили, вие, драги мой, лошо се държите, но все пак ви се разрешава… Сега — нито дума, тихичко…
На пръсти, като балансираше с ръце, Родриг Иванович излезе, а с него и Цинцинат с големите си фъфлещи пантофи. В дъното на коридора, до вратата с внушителни панти, бе застанал приведен Родион и гледаше през шпионката. Без да вдига глава, направи жест с ръка, с който настояваше за още по-голяма тишина, и неусетно го промени в друг — канещ. Директорът още повече се привдигна на пръсти, обърна се, като страховито гримасничеше, но Цинцинат нямаше как да не тътри поне малко пантофите. Ту тук, ту там из полумрака на коридорите се събираха неясните фигури на служителите в затвора, привеждаха се, допираха длан до челото като козирка, сякаш се напрягаха да съзрат нещо. Лаборантът Родион пропусна Родриг Иванович до насочения окуляр. Като скръцна як гръб, Родриг Иванович се втренчи… В същото време неясните фигури пробягваха беззвучно из сивия здрач, викаха се беззвучно, строяваха се в редици, а меките им многобройни крака се движеха на място като бутала, готови да потеглят. Директорът най-сетне бавно се отмести и лекичко дръпна Цинцинат за ръкава, както професор кани случайно наминал профан — да погледа препарата. Цинцинат кротко се долепи до светлото кръгче. Отначало видя само слънчеви мехурчета, нещо на ивички, а след това: креват, същия като неговия в килията, до кревата поставени два куфара с блещукащи закопчалки и голям продълговат калъф като за тромбон…