— Виждате ли нещо — прошепна директорът и наведен близко, благоухаеше на лилии като отворен ковчег.
Цинцинат кимна, макар че още не бе видял най-важното; премести поглед по-вляво и тогава видя истински.
На стола, ребром до масата, неподвижно като захарен седеше голобрад дебеланко, към трийсетгодишен, със старомодна, но чиста, току-що изгладена арестантска дреха — целият раиран, с раирани чорапи, с нови марокенени пантофи — демонстрираше девствена подметка, преметнал единия си крак връз другия, и бе хванал коляното си с пухкави ръце; на кутрето му припламваше прозрачен аквамарин, светлорусата коса на учудващо кръглата му глава бе разделена на път по средата, дългите ресници хвърляха сянка върху херувимската му буза, между малиновите устни се мяркаше белотата на дивни, равни зъби. Целият беше някак покрит с блясък, бавно се топеше в снопа слънчеви лъчи, които се лееха отгоре върху него. На масата нямаше нищо освен елегантен пътен часовник с кожена рамка.
— Стига — пошепна усмихнат директорът, — и Лодя състо иска. — Той отново долепи око.
Родион показа със знаци на Цинцинат, че му е време да се прибира. Неясните фигури на служителите почтително се приближаваха на върволичка; зад директора вече се бе образувала цяла опашка желаещи да погледат, някои бяха довели големите си синове.
— Само ви глезим — измърмори Родион накрая и дълго не можа да отключи вратата на Цинцинатовата килия, дори й каза една яка руска дума и това подействува.
Всичко утихна. Всичко бе както винаги.
— Не, не всичко — утре ти ще дойдеш — произнесе гласно Цинцинат, все още треперещ след одевешното прималяване.
„Какво ще ти кажа? — продължи да мисли той, да бъбри, да потръпва. — Какво ще ми кажеш ти? Напук на всичко те обичах и ще те обичам — на колене, с дръпнати назад рамене, показвайки пети на палача и напрягайки гъши врат — все едно, дори и тогава. И след това — може би най-много именно след това — ще те обичам — някога ще има между нас едно истинско, изчерпващо обяснение — и тогава вече все някак ще се наближим един друг, ще се наместим, ще решим главоблъсканицата: да се прокара от еди-коя си точка до еди-коя си… без нито веднъж… или — без да се вдига върхът на молива… или някак другояче… ще съединим, ще прокараме и от мен и теб ще се образува този единствен наш мотив, за който копнея. Ако те всяка сутрин правят така, ще ме дресират, ще стана съвсем като пън…“
Цинцинат се запрозява — сълзи потекоха по бузите му, и отново, и отново в устата му раснеше хълм. Нерви — не му се спеше. Трябваше да се заеме с нещо до утре — новите книги още ги нямаше, не бе върнал каталога… Да, рисунките! Но сега в светлината на утрешната среща…
Детска ръка, безспорно на Емочка, бе нарисувала редица картинки, които образуваха (както му се стори вчера) свързан разказ, обещание, образец на мечта. Отначало: хоризонтална черта, тоест ей този плочест под, на него — елементарен стол като насекомо, а горе — решетка с шест квадрата. Същото, но с участието на кръгла месечина, кисело извила устни зад решетката. По-нататък: на столче от три чертички надзирател без очи, значи — спящ, а на пода — халка с шест ключа. Същата халка с ключовете, но по-едра, към нея се е протегнала ръка, точно пет пръста, с късо ръкавче. Започва интересното: вратата е полуотворена — подава се нещо като птичи крак: само това се вижда от бягащия затворник.
Ето го и него, със запетайки на главата вместо къдрици, с тъмен халат, според възможностите изобразен във вид на равнобедрен триъгълник; води го момиченце: крачета като вилици, вълниста поличка, успоредни черти на косата. Същото, но във вид на план, а именно: килията като квадрат, коридорът като крива, с пунктиран маршрут и със стълбище като хармоника в края. Най-сетне епилогът: тъмна кула и над нея доволната луна — устните й извити нагоре.
Не — самозалъгва се, глупости. Детински драскулки, без мисъл… Ще изпишем заглавията и ще оставим каталога. Да, дете е… Изплезило езиче отдясно, стиснало здраво огризка от моливче, натиска го с побеляло пръстче… А после — след сполучливо затворената линия — се обляга, извива насам и натам, глава, върти плешки и отново, наведено над листа и преместило езиче отляво… толкова старателно… Глупости, не бива повече…
Като търсеше с какво да се заеме и как да оживи замрялото време, Цинцинат реши да освежи външността си за утрешната Марфинка. Родион се съгласи да домъкне същото дървено корито, в което Цинцинат се бе къпал преди съда. В очакване на водата седна до масата, масата днес малко се клатеше.