„Свиждане, свиждане — пишеше Цинцинат, — то вероятно означава, че моето ужасно утро е вече близко. Вдругиден, ето по това време, моята килия ще бъде празна. Но аз съм щастлив, че ще те видя. Ние се изкачвахме към ателиетата по две различни стълбища, мъжете по едното, жените по другото — но се събирахме на предпоследната площадка. Вече не мога да сглобя Марфинка във вида, в който я срещнах първия път, но си спомням, веднага забелязах, че леко разтваря устни секунда преди смеха — и кръгли кафяви очи, и коралови обички — ах, колко бих искал сега да я възпроизведа такава, съвсем новичка и още колосана, а после постепенно омекване — и гънката между бузата и шията, когато извръщаше глава към мен, вече затоплена, почти жива. Нейният свят. Нейният свят се състои от елементарни частици, елементарно съединени; най-елементарната рецепта по готварската книга е по-сложна от този свят, който тя пече, както си тананика — всеки ден за себе си, за мен, за всички. Но откъде — още тогава, през първите дни, — откъде тази злоба и инат, които изведнъж… Мека, смешна, топла и изведнъж… Отначало ми се струваше, че нарочно прави така: показва ми може би как друга на нейно място би побесняла, би се заинатила. А колко бях учуден, когато се оказа, че тя е именно тази! Заради нищо и никакво — глупачето ми, каква малка главица, ако стигнеш до нея през всичкото русо, гъсто, на което тя умее да придаде невинна гладкост, с момински блясък на темето. «Женичката ви — тиха и кротка, ама хаплива» — каза ми първият й, незабравимият любовник, при което долното е, че епитетът не е в преносен… че тя наистина в дадена минута… един от онези спомени, които веднага трябва да се пропъждат, иначе ще те надделеят, ще те прекършат. «Марфинка днес отново…» — а веднъж аз видях, видях, видях — от балкона, — видях и оттогава никога не влизах в нито една стая, без да предизвестя отдалеч за идването си — с кашлица, с безсмислено възклицание. Колко страшно бе да доловя онази извивка, онази задавяща се забързаност — всичко, каквото бе мое в сенчестите скрити кътчета на Тамарини градини, а сетне изгубено за мен. Да преброя колко бе имала… Вечното изтезание: да разговарям на трапезата с един или с друг неин любовник, да изглеждам весел, да чупя орехи, да бръщолевя — но до смърт да ме е страх да се наведа, та случайно под масата да не видя долната част на чудовището, чиято горна част, съвсем благоприлична, представлява млада жена и млад мъж, които се виждат до кръста над масата, спокойно се хранят и бъбрят, а долната част — това е нещо четирикрако, гърчещо се, бясно… Слязох в ада подир изпусната салфетка. Марфинка сетне казваше за себе си (в същото множествено число): «Ние много се срамуваме, че ни видяха» — и издуваше устни. И все пак: аз те обичам. Аз… безизходно, гибелно, непоправимо. Докато в онези градини има дъбове, аз ще… Когато нагледно ти доказаха, че не ме искат, че ме избягват, ти се учуди как така не си забелязала, а от теб бе толкова лесно да се скрива! Помня как ме умоляваше да се поправя, без всъщност да разбираш какво именно би трябвало да поправя у себе си и как се върши това, и досега ти не разбираш нищо, не се замисляш дали разбираш, или не, а когато се учудваш, ти се учудваш почти уютно. Но когато съдебният пристав започна да обикаля публиката с шапка в ръка, ти все пак пусна своя хартийка в нея.“ Над люлеещото се до пристана корито се вдигаше невинна, весела, примамлива пара. Цинцинат поривисто си пое на два пъти дъх — въздъхна и отмести изписаните страници. Измъкна чиста кърпа от скромното си сандъче. Цинцинат беше толкова дребничък и тесен, че успя целият да влезе в коритото. Седеше като в лодка еднодръвка и леко плаваше. Червеникавият вечерен лъч, смесен с парата, пораждаше в малкия свят на каменната килия разноцветен трепет. Щом доплува, Цинцинат стана и излезе на сушата. Докато се бършеше, се бореше със световъртежа, със сърдечната отмала. Беше много слаб — и сега, при залезната светлина, подчертаваща сенките от ребрата, самият строеж на гръдния му кош изглеждаше успех в мимикрията, защото изразяваше решетестата същност на неговата среда, на неговата тъмница. Клетият ми Цинцинат! Докато се бършеше, докато се мъчеше да се разсейва чрез себе си, той оглеждаше всичките си жилки и неволно си мислеше, че скоро ще го отпушат и всичко това ще се излее. Костите му бяха леки, тънки; в очакване, с детинско внимание от долу на горе го гледаха кротките нокти на краката (а вие, милите, вие, невинните) и когато седеше така на кревата — гол, изложил целия си кльощав гръб от опашната кост до вратните прешлени на наблюдателите зад вратата (там се чуваше шепот, обсъждаха, шумоляха — но нищо, нека), Цинцинат можеше да мине за болнав отрок — дори тилът му, с продълговатата трапчинка и с опашчицата мокра коса, беше хлапашки и рядко удобен. От същото сандъче Цинцинат извади огледалце и бурканче с ароматно пухче, което винаги му напомняше онова необикновено мишле с гъста козина върху хълбока на Марфинка. Натри бодливите си бузи, като внимателно заобикаляше мустаците.