— Ами вие готов ли сте? — попита той. — Намерихте ли всичко необходимо? Катарамите ви здрави ли са? Защо ей тук сте някак омачкан? Ама че сте… Покажете си ръцете. Воп. Сега се постарайте да не се изплескате. Мисля, че малко остава.
Той излезе и в коридора зазвуча на вълни сочният му разпоредителски бас. Родион отвори вратата на килията, закрепи я в такова положение и разви на прага килимче на напречни райета.
— Идат вече — пошепна той, като намигна, и отново се скри.
Ето някъде три пъти изскърца ключ в ключалка, дочуха се смесени гласове, премина ветрец, от който косата на Цинцинат се раздвижи…
Вълнуваше се много и треперенето върху устните му все вземаше образа на усмивка.
— Насам, ето че вече стигнахме — чу се басовият говор на директора и в следващия миг той се появи, подхванал галантно под лакътчето дебеличкото раираничко арестантче, което, преди да влезе, се спря на килимчето, беззвучно събра марокенените си стъпала и чевръсто се поклони.
— Разрешете да ви представя м’сю Пиер — обърна се възторжено директорът към Цинцинат. — Заповядайте, заповядайте, м’сю Пиер, не можете да си представите как ви очакват тук… Запознайте се, господа… Дългоочакваната среща… Поучителна гледка… Не ни се сърдете, м’сю Пиер, не ни придиряйте…
Сам не знаеше какво приказва — задавяше се, подскачаше тромаво, потриваше ръце, пукаше се от сладостен смут.
М’сю Пиер, много спокоен и стегнат, се приближи, поклони се отново — и Цинцинат машинално размени ръкостискане с него, при което дошлият за някаква си половин секунда по-дълго, отколкото е прието обикновено, задържа в меката си малка лапа изплъзващите се пръсти на Цинцинат, както удължава ръкостискането възрастен гальовен доктор — толкова меко, тъй апетитно, — и ето че ги пусна.
С напевен, звънък гърлен глас м’сю Пиер каза:
— Аз също съм изключително радостен да се запозная най-сетне с вас. Смея да се надявам, че ще се сближим доста.
— Именно, именно — разсмя се директорът, — ах, седнете… Чувствувайте се като у дома си… Колегата е толкова щастлив да ви види до себе си, че не намира думи.
М’сю Пиер седна и тогава се оказа, че крачетата му не стигат съвсем до пода: това впрочем никак не намали нито тежестта, нито тази особена грациозност, с която природата дарява някои избрани дебеланковци. Със светлите си глазирани очи той учтиво загледа Цинцинат; Родриг Иванович също приседна до масата, подсмиваше се, подтикваше ги, опиянен от удоволствие, местеше поглед от единия на другия, жадно следеше след всяка дума на госта впечатлението, което той правеше на Цинцинат.
М’сю Пиер каза:
— Вие невероятно приличате на своята майка. Лично никога не ми се е случвало да я видя, но Родриг Иванович любезно обеща да ми покаже нейна снимка.
— Тъй вярно — каза директорът, — ще намерим.
М’сю Пиер продължи:
— И изобщо извън това се увличам от фотографията още от младини, сега съм на трийсет години, а вие?
— Той е точно на трийсет — каза директорът.
— Ето, видяхте ли, познал съм значи. Щом и вие се интересувате, ей сега ще ви покажа…
С обичайната пъргавина той извади от нагръдното джобче на дрехата издут портфейл, а от него — дебело тесте любителски снимки от най-малкия формат. Като ги прехвърляше, сякаш бяха миниатюрни карти, ги занарежда по една върху масата, а Родриг Иванович ги грабваше, възкликваше от възторг, дълго ги разглеждаше и бавно, като продължаваше да се любува на снимката или вече протягаше ръка за следващата, ги предаваше по-нататък — макар че по-нататък всичко бе неподвижно и безмълвно. На всичките тези снимки бе м’сю Пиер, м’сю Пиер в най-разнообразни положения — ту в градината с огромен домат-шампион в ръцете, ту приседнал с едната кълка на някакъв парапет (профил, лула в устата), ту как чете в люлеещ се стол, а до него чаша със сламка…
— Прекрасно, забележително — мълвеше Родриг Иванович, като движеше рамене, клатеше глава, впивайки очи във всяка снимка или дори хванал наведнъж две и прехвърляше поглед от едната на другата. — Уух, какви са ви бицепсите тук! Направо невероятни при вашето изящно телосложение. Поразително! Ах, каква красота — говорите с птиче!