Глен Купър
Покана за задгробен живот
Пролог
Три дни
Мястото беше подходящо за телевизионен репортаж с религиозни нотки. Миланската катедрала се издигаше богато украсена и заострена — цяла гора от островърхи църковни кули и шпилове, много красиви на фона на небето.
Репортерът от новинарския канал на РАИ грижливо четкаше гъстата си коса, вторачен в огледалото, което държеше неговата продуцентка Даниела Персано. Времето в края на март се оказа необичайно топло. Беше избрал неподходящо сако за топлия ден и се потеше, а това го правеше раздразнителен.
Огледа площада и туристите, които гледаха глуповато настройките на цифровите си фотоапарати.
— Гледай да не попадат в кадър — изръмжа той.
— Да, да — съгласи се тя. Бяха заедно от години и бе наясно с настроенията му.
Вече бяха записали достатъчно интервюта с местни жители и туристи, за да запълнят времето. Имаше нужда само от няколко завършващи кадъра.
— Готови сме, когато ти кажеш — каза Персано.
Той стисна микрофона, вторачи се в обектива и започна, когато видеооператорът вдигна пръст.
— Аз съм Морено Стази, в Милано съм, за да говоря с обикновените хора за кризата, която помита града, страната и по-голямата част от света. Катедралата — този древен символ на религия и култура, където хората идват, за да се молят и медитират — е най-доброто място за обсъждане на катаклизма, пред който сме изправени, на предстоящите трудности.
Той спря и попита:
— Така добре ли е? Да не е твърде мелодраматично?
— Не, добре е — увери го Персано, като се опитваше да бъде позитивна. — Продължавай.
Той прочисти гърлото си.
— Този часовник, този интернет часовник, който е в главите на всички ни, отброява трите останали дни. До какво? Това терзае нашите умове. Затова днес задавам на хората тук въпроси: Изпитвал ли си блаженство? Имаш ли си приятел или любим човек? И какво според теб ще се случи със света в неговия последен ден?
Той отдръпна микрофона от устата си и го подаде на Персано.
— Само минутка. — Запали цигара и дръпна няколко пъти, преди да я загаси върху тока си, след което я остави върху един камък. — Добре, а сега да заснемем завършващите кадри.
— Почни, когато искаш.
Той облиза устни, за да ги навлажни, и прие подходящото изражение, за да продължи от мястото, където спря.
— Пред катедралата чухме различни хора, някои уплашени, други обнадеждени, а трети са просто объркани. Никой не знае какво ще се случи в неделя следобед, но едно е сигурно. Мнозина ще посетят тази сутрин литургията и ще се помолят на Бог, защото той никога не е бил толкова важен през съвременната ни история. Аз съм Морено Стази с репортаж от Милано.
— Добре — каза Стази и запали отново цигарата си. — Дай го на Антонио за редакция.
— Антонио? — стресна се продуцентката.
— Защо не?
— Мислех, че знаеш.
Той поклати глава и внезапно изпита страх.
— Антонио се самоуби снощи.
Стази дръпна дълбоко от цигарата си.
— Божичко, още един.
1.
Месеци по-рано
Кучетата подушиха, че идват. Започнаха да лаят и вият, когато мъжете вече бяха доста надолу по коридора и им оставаше да преодолеят още три заключени врати. Когато двамата влязоха в помещението с клетките, бигълите вече бяха изпаднали в полуда и изправени на задните си крака, притиснали месести носове в мрежата, надаваха трескав, пронизителен лай.
По-дребният от двамата притисна с длани ушите си, направи гримаса и повиши глас:
— Можеш ли да ги накараш да спрат?
С ръце на хълбоците по-високият сериозно се обърна към животните:
— Моят приятел Томас иска да спрете да лаете — гъгнивият му ливърпулски акцент беше смекчен от годините в Америка.
Думите му не оказаха никакво въздействие.
Мъжът сви рамене.
— Не мога да ги спра, но те ще се успокоят сами.
Той отключи вратата и поведе Томас към съседната група помещения. Те бяха шумоизолирани и лаят стана приглушен. Томас се отпусна леко, когато светна луминесцентното осветление и беше в състояние да попие познатите гледки: операционна маса, апарати за анестезия, монитор за сърдечна дейност, стерилни хирургически комплекти, лекарства.
— Видя ли? — възкликна Алекс. — Казах ти, че е истинска операционна зала.