Белотата избледня в прозирност и той се озова в просторна зелена местност, която като че ли леко поддаваше под неговите стъпки. Беше почти сигурен, че това не е трева. Небето, ако това беше небето, бе толкова светлосиньо, сякаш художник бе смесил напръстник лазур с кофа бяла боя.
Чу нещо, което пробуди емоциите му.
С вълнение, напомнящо втурването надолу по стълбите сутринта на Коледа, той тръгна към канещото бълбукане на вода.
Не приличаше на никоя от реките, които беше виждал. Всъщност дори не изглеждаше като вода. По-скоро бързо движещи се потоци от блещукащи светлини, начупени на водовъртежи и диги от пътека блестящи камъни за стъпване. Камъните се простираха от бряг до бряг, прекосявайки едно разстояние от около петнайсетина метра — горе-долу разстоянието на нещастно спасения наказателен удар за „Ливърпул“.
Когато за пръв път хвърли поглед към отсрещния бряг, не видя нищо, освен безкрайна равнина от хладна зеленина, която се сливаше със светлосиньото небе. Макар и неизразително, то като че ли притежаваше безгранично обещание и той беше притеглен към другата страна с нарастващо вълнение.
Когато погледна за втори път, видя човек.
Едър мъж, който диво и радостно махаше с ръце.
— Татко?
— Алекс! — Едва успя да чуе името си от шума на носещата се бързо река.
— Татко, какво се случи?
— Сине, мъртъв съм.
— Какво? — Той сложи длан на ухото си, за да чува по-добре.
— Мъртъв!
Думата не му направи впечатление на страшна. Той сви ръцете си като фуния на мегафон.
— Какво да правя?
— Ела отсам! Ела отсам, момче!
Дики махаше с ръце, както беше постъпил, когато момчето правеше първите си непохватни крачки върху килима в хола или първите залитащи завъртания на педалите без помощни колелца.
Камъните за стъпване се извиваха през бързо движещите се светлинни лъчи. Изглеждаха хлъзгави, но той беше сигурен, че ще се справи, и най-много искаше да бъде прегърнат от очакващите го обятия на неговия баща. Предпазливо и нетърпеливо стъпи с левия крак на първия камък.
В този момент баща му изглеждаше толкова щастлив, все едно „Ливърпул“ бяха обърнали мача и бяха победили с 2 на 1. Той също се чувстваше щастлив, завладян от усещане за чисто блаженство — по-могъщо от всичко, което беше преживял в своя млад живот.
Точно се готвеше да прехвърли тежестта си и да вдигне десния крак от брега, но не успя.
Дърпаха го назад, настрана от реката.
— Ей!
Всичко потече обратно с удивителна скорост. Намери се отново в тунела, летеше в противоположната посока, обратно на магистралата, отново на мястото на катастрофата, пак при горящата кола и когато се озова там, усети, че го теглят за раменете от задната врата откъм пътническата страна. Болеше го силно навсякъде и беше разтърсван от болезнени пристъпи на кашлица.
Хора крещяха.
Той гледаше в лицето брадат непознат.
— Момченце, чуваш ли ме?
Кашлицата спря за достатъчно дълго, за да изломоти:
— Моля, пуснете ме да се върна — Не искаше да е тук. Отчаяно искаше да бъде там.
Непознатият изглеждаше объркан.
— Мястото, където ще ходиш, е болницата. Скоро линейката ще дойде. Лежи спокойно. Сложи глава на якето ми.
Той се закашля отново и каза с продран глас:
— Искам да се върна при татко.
Мъжът погледна към спасителите, изправени над потрошения труп на баща му, които поклатиха глави. Други бяха клекнали около майка му и се препираха за техниката на обдишване уста в уста. Наблизо, но въпреки това на достатъчно безопасно разстояние, колата беше напълно обхваната от огъня. Чуха се викове, когато някой откри брат му да пълзи из храсталаците.
— Съжалявам, сине — каза мъжът с треперлив глас. — Сега си в безопасност. Ще се оправиш.
Той се опита да седне.
— Искам да се върна! — настоя предизвикателно.
— Никъде няма да ходиш. Лежи спокойно, докато дойде линейката.
Момчето легна обратно на земята, обърна глава на другата страна и се разрида.
— Искам да се върна.
5.
Сайръс задържа в ръка снимката от местопрестъплението и я проучи, преди да я остави върху растящата купчина. Авакиян продължаваше да ги изпраща: дузини кадри на напълно облечено бяло момиче в крайпътната канавка, привлекателно, колкото са привлекателни труповете. Беше открита от екип по поддръжката на магистралата. Плътта й беше добре запазена в захладнелия есенен въздух. От някои ъгли изглеждаше така, сякаш можеше да бъде събудена с едно здраво сръчкване.