Вън от сградата те се поздравиха с „дай ми пет“ и поеха към следващото си местоназначение — хедж — фонд на Шесто авеню.
Малко преди обедната почивка ръководството на „Спраут“ разбра, че е изправено пред проблем. Из цялата сграда десетки хора, които бяха използвали новодоставената вода за правенето на топли напитки или просто за пиене, потъваха в сън на бюрата си, а след известно време се събуждаха с различна степен на възбуда, объркване и замечтаност.
Обажданията за спешна помощ бяха десетки, линейките започнаха да пристигат и по обяд цялата търговия беше спряла. Фелдшерите на място и лекарите в претъпканите зали на спешните отделения бързо поставиха диагнозата — масова интоксикация с „блаженство“. Цяла армия полицаи и служители в общественото здравеопазване нахлуха в поставената под карантина сграда, обаче докато бутилираната вода бъде посочена като вероятен източник на наркотика, повече от двеста служители бяха засегнати, от които мнозина нямаше никога повече да се върнат на работа.
Точно когато властите решиха, че положението е овладяно, следващата вълна се стовари върху „Падингтън Венчърс“ на Шесто авеню. След това обаждания за помощ се получиха от „Бригс Асет Мениджмънт“ на Броуд Стрийт и накрая от банка „Кантуел“ на Уолстрийт.
По обратния път Алекс весело слушаше новините по радиостанциите. Предаваха се предупреждения да не се пие водата от автоматите в различните фирми. Поне хиляда души бяха хоспитализирани и паниката обхващаше града.
При всеки нов тревожен репортаж, Алекс закачливо скубеше косите на Сам и Стив на предната седалка и стискаше бедрото на Джесика. Направо умираше от нетърпение за мига, когато Сам щеше да извади лаптопа и да закачи съобщението на дъската на техния сайт.
— Днес е велик ден! — възкликна Алекс. — И той е само началото.
Рано тази сутрин Джим Байли подкара цистерната с дизел по дългата автомобилна алея и спря тежкото превозно средства пред „Хай Клифс“. Старият човек слезе от кабината и се заклатушка към входната врата. Океанският бриз носеше сладък намек за настъпващата пролет, но Байли, от рождението си жител на Бар Харбър, нищо не усещаше. За него това беше просто началото на поредния дълъг работен ден. Байли натисна бутона на звънеца с дебелия си пръст.
Когато чу звънеца на вратата, Джо Уелър се запита дали Дейвис Фокс не се е заключил навън след сутрешния си крос. Остави чашата с кафе на плота. Беше сам на приземния етаж. Останалите още не бяха станали. Отвори вратата, очаквайки да види Дейвис, но вместо него там стоеше човекът от петролната фирма.
— Здравей — поздрави възрастният мъж. — Аз съм от „Байлис петрол“. Ти част от семейство Парис ли си?
— Не, приятел на гости.
— Има ли някой от семейството?
— Мисля, че Ерика е на втория етаж.
— Във фирмата се получи автоматично съобщение за спад на петролния запас. Не бяхте планирани за допълване до края на месеца. Може би сте включили термостата по-високо от обичайното през пролетния сезон. Предполагам, че ще искате днес да допълня резервоара ви?
Джо се почувства неловко.
— Нека да повикам Ерика. Става ли? Тя вероятно ще знае какво да прави.
Той затвори вратата и наум се наруга, че излезе толкова небрежен, събуди Ерика, която спеше в леглото до Тара, и й каза да се оправи с доставчика. Тя му изшътка да не буди момичето, сложи си пеньоар и хукна надолу. Там си побъбри с възрастния човек и му позволи да допълни резервоара. Когато цистерната най-сетне си замина с потракване, Джо се отпусна и реши да излезе на разходка и да изпуши една цигара. Когато Дейвис Фокс се върна по автомобилната алея от кроса, той му разказа за дребното произшествие.
Вместо да поеме към следващия адрес за доставка Байли се върна в офиса, седна зад писалището си и се обади на полицейското управление в Бар Харбър.
— Да, обажда се Джим Байли от „Байлис петрол“. Мисля, че току-що видях един от тези типове с „блаженството“, когото всички издирват. Горе в „Хай Клифс“. Познах лицето му, защото го показаха по новините. Може би ме мислите за луд, но съм напълно сигурен.
44.
14 дни
Бяха започнали да подготвят тържество. Ерика печеше агнешко бутче и всички помагаха в приготовленията, включително Джо Уелър, който обикновено се измъкваше от кухненските задължения. Алекс щеше да се прибере след няколко часа и те искаха да го посрещнат с хубава вечеря и бутилка добро вино. Кухненският телевизор беше пуснат само толкова високо, колкото да могат да следят с едно ухо задъханите новини от Ню Йорк, където масовата интоксикация с наркотика предизвикваше хаос.