Ако семейството искаше отворен ковчег, определено можеше да бъде изпълнено.
Седеше на малката конферентна маса, вкарана с вазелин в кабинета на Авакиян — мършав символ на старшинството на по-възрастния мъж. Неговият собствен кабинет беше още по-малък. Гардеробната на бившата му жена беше по-голяма. За малко откъсна очи от снимките и погледна навън през прозореца към лунния пейзаж на Управленския център — грозна общинска бетонна шир, която постоянният дъжд караше да изглежда още по-сива. Той въздъхна и неизбежно вдиша одеколона на възрастния мъж, тази гадна миризма на подправки, както правеше ден след ден, месец след месец, година след година. Авакиян беше човек на повторението: едни и същи вратовръзки на райе, всеки ден един и същ обяд в плик, всеки ден едни и същи неодобрителни истории за неговата жена и деца. Има блестяща лисина и бе много силен, физическото въплъщение на куршум със сплескан побойнически нос и черна вандайкова брадичка, спретнато подстригана и напръскана със сиво.
Двамата имаха обща история повече от десетилетие. В службата нямаше система за формално партньорство, но когато отделите за контраразузнаване и борба с тероризма се разраснаха след 11.ІХ.2001, тези за големите кражби и престъпления с насилие се свиха. Сайръс винаги беше успявал да избегне прехвърлянето в друг отряд. ФБР разполагаше с множество експерти сред служителите си: счетоводители, адвокати, компютърни маниаци, специалисти по глобализация. Сайръс беше много възхвалявано ченге. Същото важеше и за Авакиян. Със стопяващия се запас от специални агенти, които да се борят срещу обикновени престъпници, оказа се, че Сайръс работи с Авакиян през по-голямата част от времето. Не че имаше нещо против. За него Авакиян беше много неща — повечето приятни.
— Последният комплект е от аутопсията й.
И в най-добрите си години Сайръс не обичаше да гледа снимки на млада жена, разрязана върху метална маса — а сега годините не бяха добри. Той стисна зъби и неохотно протегна ръка. Първата снимка показваше главата й отстрани. Имаше красив профил, приятна извивка на носа, хубава брадичка. На дясното й слепоочие беше избръснат спретнат триъгълник от помощника на съдебния лекар. Върху скалпа й беше сложена стоманена рулетка. В центъра на бледата плът на избръснатия участък имаше малка, съвършено кръгла и напълно черна дупка. Следващата снимка беше в крайно близък план и черната дупка изглеждаше неанатомична, безкрайно дълбока и неизразимо пагубна.
Той направи опит да се откъсне от изображението, задавайки банален въпрос:
— Какво е това? 4,76-милиметрова бургия?
Докладът беше у Авакиян.
— Същата като при останалите. 4,76-милиметрова бургия. В нея няма нищо особено. Може да се купи от всеки железарски магазин.
Майнът се вмъкна зад тях и остана за миг загледан как работят. Тъканта на дрехите му беше пропита с миризмата на ароматен тютюн и двамата мъже се обърнаха при това сетивно подсещане. Той ги попита как вървят работите.
С безизразно лице Авакиян отговори, че ще свършат до обяд.
Около Майнът имаше известен ореол на учен. Беше трудно човек да си представи, че някога се е класирал на стрелбището или курса с препятствия в Куантико. Беше до крайност кльощав — благословен или прокълнат с бърз метаболизъм, който му осигуряваше липиден профил на младеж, но го държеше в такъв непрекъснат студ, че винаги носеше жилетка под сакото. Дори през лятото. Заради оредяващата коса, която полека се обезцветяваше, розовите рамки с бифокални стъкла, които рамкираха сълзящите очи, приличаше по-скоро на бостънски банкер, отколкото на човек с кобур в чекмеджето на бюрото и значка в джоба.
Той докосна ръката на Сайръс по същия начин като свещеника по-рано днес и попита:
— Как е дъщеря ти?
— Вкъщи. Всичко е както си беше.
Майнът посочи папките.
— Щеше ми се да не се налагаше да ти давам това.
Сайръс сви рамене в знак, че го разбира.
Авакиян му подаде снимката на пробития череп, след това я последваха фотографии от аутопсията на две млади чернокожи жени със същата рана.