Погребалната служба на Тара беше още по-тежка, направо кошмарна. Сайръс седеше на първата пейка с Мериън и притиснатия между тях Марти. Нищо не му се струваше реално. Не можеше да разпознае познатата вътрешност на черквата „Сейнт Анселм“, нито мелодичния глас на отец Бонър. Роднините и приятелите му се струваха непознати. Плачът звучеше като нехармонична музика. Малкият ковчег на Тара изглеждаше неуместен. Какво правеше там? Къде беше тя? Изпита почти непреодолим подтик да провери дали наистина мечето Фреди е вътре при нея. Изглежда, Марти усети, че Сайръс се готви да стане, затова го прегърна през рамо, докато подтикът не премина.
Емили го чакаше пред черквата. Не я беше виждал от смъртта на Тара. Под синьото си палто носеше черна рокля. Сайръс си помисли, че навярно е нова. Във въздуха се носеше намек за пролетна топлина и двамата чуха първата птича песен от началото на дългата и студена зима.
— Ще дойдеш ли с мен на гробището? — попита той. Тя кимна, след което един от служителите на погребалната агенция ги качи в една от лимузините.
Сайръс не отиде на помена в дома на една от приятелките на Мериън. Всъщност, когато мина край нея при сбогуването с Тара на гробището „Сейнт Патрик“, тя го изгледа с такава омраза, че той се запита дали някога ще я види отново.
Вместо това, безчувствен и уморен, позволи на Емили да поеме командването и да го заведе в един ресторант близо до неговия апартамент. Не беше ял от два дни и макар още да не беше гладен, хапна, за да премахне болезненото пулсиране в главата. Тя не подхвана разговор и той й беше благодарен. Нахраниха се почти в мълчание и когато свършиха, тя предложи:
— Нека те заведа у дома.
Преди би се замислил да я покани в неоправеното си жилище, но точно сега не му пукаше. Тя го последва в апартамента. Макар вън да беше светло, вътре беше тъмно и когато вдигна щорите, от прозорците се откри с цялото си величие гледката към прозаичния паркинг. Онова, което привлече вниманието й, бяха купчините книги, които растяха от пода като сталагмити. Тя докосна една от купчинките, която стигаше до кръста й.
— Божичко… толкова много книги.
— Имам нужда от библиотеки — обясни той, докато поемаше палтото й.
— Така ми харесват повече.
— Трудно се стига до тези най-отдолу.
Сайръс имаше бутилка водка във фризера и отиде да я вземе, докато тя през това време разглеждаше вертикалната му библиотека. Шекспир. Марлоу. Кийтс. Бърнс. Хоторн. Елиът. Пруст. Фицджералд. Стайнбек. Фокнър.
Той се тръшна на стола си за четене, отвъртя капачката на бутилката и наля две дози. Емили пое едната чаша.
— Ти си необикновен човек — отбеляза тя.
— Само защото обичам да чета?
— Не се вписваш точно в дадена категория като повечето хора.
Двамата отпиха, без да си кажат наздраве.
— А ти в коя категория попадаш? — попита Сайръс.
Тя отнесе чашата си до дивана, погълна ледената полутечна напитка и сбръчка лицето си в гримаса.
— Ще те оставя сам да откриеш това.
Сайръс забеляза, че погледът й се спря на малка купчинка шарени детски книги.
— На Тара са. Обичаше да четем, когато понякога идваше при мен.
— Тя беше такова мило момиченце.
Сайръс си наля още една доза и я изпи. Не искаше повече да плаче. Разбира се, ако успееше да се сдържи.
Айфонът в нейната чанта започна да звъни. Тя погледна екранчето.
— Трябва ли да се обаждаш?
— Не, защото не съм дежурна. Това е просто съобщение за гореща новина.
— Каква?
— Президентът Редланд току-що е подал оставка. Вицепрезидентът ще се закълне още днес.
— Предполагам, че трябва да го гледаме — измърмори той, докато търсеше дистанционното. Най-накрая го намери под дивана.
На екрана се появи вездесъщият часовник на Кръстоносния поход за вътрешен мир, чието отброяване сега беше стигнало до 11 дни. Един репортер стоеше на ливадата пред Белия дом до извитата автомобилна алея.
— Като изключим сдържаното съобщение на Белия дом, че президентът подава оставка по здравословни причини, смятано от седемнайсет часа днес, нямаме друга информация. Днес обаче успяхме да научим от добре информирани и високопоставени източници, че президентът така и не успял да се възстанови от отравянето с „блаженство“ по време на срещата на Г-8 в Япония и че администрацията му и вицепрезидентът са очаквали подобно развитие като почти неизбежно.