След срещата Сайръс дръпна Кучио настрана.
— Това нали е съвместна операция?
— Нали чу Рохас. Ще участва и АБН.
— Не мислиш ли, че и ФБР трябва да участва в операцията?
— Кого предлагаш? — попита Кучио.
— Себе си.
— Смяташ ли, че е добра идея? Преживя толкова много, и то съвсем наскоро.
— Нека просто кажем, че имам лични причини.
Сайръс слезе от цивилния „Лиърджет“ на АБН, който беше рулирал до един отдалечен ъгъл на летището в Гуадалахара. Сложи си очилата, за да се предпази от силното сутрешно слънце. Митнически служител провери паспорта му на пистата и го попита дали носи оръжие. Сайръс отрече и мъжът му махна да се качва в черния кадилак със затъмнени прозорци, който беше спрял до носа на самолета.
Той се намести на задната седалка. Вътре седеше стегнат, мускулест мъж с обикновени дрехи, който му протегна ръка.
— Аз съм полковник Рамон Васкес от федералната полиция в Гуадалахара. Господин О’Мали, съжалявам за вашата загуба. Да се опитаме да направим нещо по въпроса.
Закараха Сайръс в един задръстен от движение квартал в центъра на Гуадалахара, където той и Васкес слязоха на тясна задна уличка близо до магазин за пури. Сайръс забеляза постове в двата края на улицата.
— Наши хора — успокои го Васкес.
После го поведе по пасаж, който се простираше успоредно на улицата, и надолу по бетонното стълбище към приземния вход на безлична офис сграда. Качиха се на асансьора и с него стигнаха до петия етаж в просторно офис помещение, където множество чиновници, секретарки и мъже с пистолети в кобурите работеха заедно с десетина американци, агенти на Агенцията за борба с наркотиците.
Васкес го заведе в един кабинет и отвори чекмеджето на писалището.
— Щом идвате с нас, не бива да сте гол — обясни той и му подаде един „Глок 25“ заедно с три заредени пълнителя. — Ето това раздава Службата за национална отбрана — каза той с гордост. — Вижте какво пише на затвора. — Там беше гравирано: Служба за национална отбрана, Мексико Сити, С. О’Мали. — Снощи го занесох да гравират името ви. Това е подарък. Ползвайте го със здраве.
В най-претъпканата конферентна зала, в която Сайръс някога беше попадал, Васкес изложи плана на операцията. Около масата бяха насядали трийсетина мъже и половината пушеха. В помещението беше горещо и очите на Сайръс пареха от дима; освен това му се догади и от болезнената смесица на различни одеколони и дезодоранти. Планът се оказа повече от прост: нападение със съкрушителна брутална сила. Имаше нещо удовлетворително в тази липса на нюанси.
В три следобед Гуадалахарската химическа компания работеше с пълни обороти. Фабриката се помещаваше в едноетажна, разпростряла се в парцела постройка с покрив от гофрирана ламарина и се намираше в индустриалния парк на Гуадалахара в северната част на града. Нова, наскоро монтирана електрическа ограда обикаляше парцела. Близо до задния вход един нов „Сикорски“ стоеше в средата на жълта хеликоптерна площадка.
Във фабриката имаше около шейсет работници около производствените линии. Единственият продукт, който произвеждаха, беше „блаженство“. Суровите материали, нужни за производството на наркотика — реагентите и аминокиселините, — бяха синтезирани и обработвани в единия край на завода, а в другия край неквалифицирани работници претегляха готовия продукт и ръчно свиваха малки хартиени цилиндърчета от цветна опаковъчна хартия, в която се сипваше една доза. Отвън пазачи с автоматични оръжия, скрити под широки якета, пазеха парцела, обикаляйки електрическата ограда от вътрешната страна.
В предната част на фабриката имаше малки офиси за ръководителите. В един от тях седеше Мигел Сифуентес и провеждаше обичайния следобеден разговор с жена си в Мексико Сити, за да провери как са тя и децата.
Не беше очаквал, че богатството е по-скоро бреме. Макар вече да не се тревожеше как да задоволи материалните потребности на жена си с помощта на професорската си заплата, бяха се появили нови грижи. Наркотикът му беше докарал толкова пари, че буквално затъваха в тях. Беше престанал сам да си води сметките и разчиташе на счетоводители, които подозираше, че крадат от него. Харченето му привличаше вниманието на властите в Гуадалахара и Мексико Сити, затова започна да плаща щедри подкупи, за да държи под контрол местните полицаи и данъчни. Страхът от кражба и да не бъде отвлечен го накара да хвърля много пари за частна охрана за себе си и останалите членове на семейството му. Принуден да прекарва дълги периоди от време в Запопан далеч от семейството си, беше развил нервен тик и бе много напълнял.