— Стив, когато му дойде времето. Скоро ще кажа на трима ви. Нека първо стигнем там, където отиваме. И така, Сам, къде отиваме?
Сам плъзгаше пръста си по тракпада на машината.
— Проверявам дали не сме получили ново съобщение от онзи тип Ерик.
— Ако всичко е спокойно, това е моят избор — обяви Алекс.
Сам вдигна глава.
— Дошло е. От Ерик. Всичко е спокойно, значи можем да отидем.
Алекс плесна с ръце веднъж, произвеждайки весел шум като от стакато.
— Сам, довечера се срещни с твоя приятел, а утре сутринта ще тръгнем на път. Аз съм развълнуван. Името казва всичко, сякаш е било предопределено от съдбата. Приятели, отиваме в Райзинг Сити28.
— Колко е опасно? — попита Стив, докато заключваше буса.
— По скалата от едно до десет? — попита Сам. После замълча за кратко. — Бих казал единайсет.
Стив изруга.
— Със сигурност не ме е страх да умра, но не желая да ме измъчват преди това.
— Остави на мен приказките. Ти си мълчи и се прави на гадняр.
— Аз съм учител, за бога — изстена Стив. — Какво да направя? Да заплаша тези типове, че ще ги пратя в кабинета на директора?
Беше полунощ в тъмна и безлунна нощ на Първа източна и Сто и седемдесета улица в Южен Бронкс. Почти нямаше пешеходци. Двама млади мъже с широки якета се появиха на вратата на тухлена жилищна сграда.
— Кои сте вие? — подвикнаха им те.
— Аз съм Сам. Тук съм, за да се видя с Хорхе.
Мъжете огледаха улицата и след като се убедиха, че е чиста, им махнаха да влязат.
— Обърнете се — нареди единият и посочи към редицата пощенски кутии на стената.
Претърсиха ги. Намериха шишето в джоба на Стив, но му го върнаха, след като Сам обясни, че е за Хорхе. Поведоха ги нагоре по стълбите, докато не стигнаха дълъг, гол коридор, в който иззад затворените врати се чуваха звуците от телевизор и взривове от смях.
Едно от торбестите якета почука на една от вратите, шпионката потъмня, после отвътре завъртяха ключа. Сам и Стив последваха двете якета вътре.
Млад мъж с бронзова кожа и дълбоки белези от акне се беше проснал на кожен диван. Беше сам. Той вдигна ръце, все едно приветстваше кралски особи.
— Боже мой, ученият Сам! Мамка му, човече!
— Ей, Хорхе, как върви, друже?
— Все още изглеждаш много умен. Направо не можах да повярвам, когато чух, че искаш да говориш с мен. Това кой е, биячът ти? — засмя се той и посочи Стив. — Този едър тип изглежда уплашен до смърт. Не се тревожи, човече. Нищо няма да ти направя, докато Сами не каже.
Бяха съученици от прогимназията — Сами Мозъка и Хорхе Кретена, който винаги оплескваше нещата. Сам инстинктивно го търсеше и защитаваше словесно, а Хорхе връщаше услугата, като пребиваше всеки, който дръзнеше да се бъзика с очилата на Сам или с пълната му с книги раница. Сам продължи учението, за да се превърне в една от ярките звезди на Южен Бронкс, а през това време Хорхе процъфтяваше по улиците и се издигна до главатар на един от клоновете на склонна към насилие банда от латиноси. След детството помежду им нямаше връзка, но както Андрокъл и лъвът си спомнили един за друг29, те си размениха късове спомени от детството.
— Как е животът, човече? — повтори Сам, оглеждайки скъпата електроника, струпана покрай стените на скромното жилище, и дългокраките жени, които влизаха и излизаха от спалните. — Изглеждаш заможен.
— Не мога да се оплача. За какво, мамка му, се върна в квартала?
— По работа.
— По работа? — Хорхе се засмя. — Смятах, че твоята работа ще е да управляваш „Майкрософт“ или нещо подобно.
— Промених си плановете. Чувал ли си за „блаженството“?
— Разбира се, как не. С това ли се занимаваш?
— Да.
— На какво равнище?
— На най-високото.
Хорхе се размърда на дивана, явно се беше заинтересувал.
— Гледай ти. Нямам нищо против да го опитам.
Сам поиска шишето от Стив.
— Ето това е „блаженството“. Уличната стойност на количеството тук е четвърт милион долара.
— Мамка му. Дай да го видя. — Хорхе разви капачката и подуши. — И какво искаш да направя?