— Искам да ти го дам — обясни Сам.
— За колко?
— За николко.
— Защо? Защото, когато бяхме на осем, съм се бил заради теб?
— Искам няколко неща в замяна.
— Какви неща? — попита подозрително Хорхе.
— Първо, да се пусне из улиците, защото ще бъде много яко. Освен това имам нужда от оръжия и муниции. Всичко, което можеш да осигуриш тази вечер.
Хорхе отново се засмя.
— Сами, да не започваш война, човече?
— Да, нещо подобно.
Сам и Стив се върнаха на Уолтън авеню в два сутринта, носейки две много тежки найлонови торби. В мига, когато Сам отключи вратата, разбра, че нещо не е наред.
Майка му беше на крака, макар че отдавна трябваше да си е легнала. Тя седеше до Джеси в хола, а по бузите й личаха следи от сълзи.
— Мамо, какво има?
Тя скочи, втурна се към него и го прегърна през врата.
— Сами, аз бях с татко ти. Изглеждаше толкова добре и беше щастлив. Точно както ми каза. Сами, не мога да повярвам, направо не мога да повярвам.
Той се измъкна от прегръдките й и се обърна към Алекс, който тъкмо излизаше от кухнята с чаша чай в ръката.
— Алекс, как можа да го направиш? Да дадеш на майка ми наркотик без нейното или моето разрешение?
— Сам, виж колко е щастлива. Беше за нейно собствено добро. Пък и трябваше да се уверя, че ще си остане наша приятелка, след като заминем утре. Не можем да рискуваме да бъдем заловени сега, когато сме толкова близо до целта.
Сам огорчено поклати глава, но нищо не каза.
— Прав си, Сам, първо трябваше да те питам. Но целта оправдава средствата. Вече трябваше да си го научил.
49.
8 дни
Хиляда и триста километра. Ако спазват ограничението на скоростта и ако Сам и Стив се сменят на волана, смятаха, че ще могат да изминат разстоянието за около двайсет и четири часа.
Бяха в равнините — в огледалото се виждаше Кливланд, пред тях лежеше Чикаго, след това Илинойс и Айова. Ако не възникнеха някакви проблеми, щяха да бъдат там преди съмване.
На задната седалка Алекс подпря единия си крак на торбата с оръжия. Ако нещата се закучат и ги спрат някъде по пътя, щеше да се наложи да осеят междущатската магистрала 80 с изразходвани гилзи.
Следващата им спирка е в Небраска. Никой не можеше да предотврати това.
Джеси се събуди от дрямката.
— Гладна ли си? — Алекс й подаде хартиен плик със сандвичи и плодове.
— Малко — отговори тя и си взе един банан.
— Вълнуваш ли се? — попита той.
Тя кимна, но после призна:
— Малко ме е страх.
— Всички приключения са малко плашещи.
— Само не ме оставяй. Не искам да бъда сама.
— Никога няма да те изоставя.
Райзинг Сити, Небраска. Население: повече от 400 души. Оставаха още няколко часа до изгрева на слънцето, когато минаха покрай малкото градче, без дори да подозират. Черните петна от двете страни на магистралата бяха царевични ниви, които щяха да бъдат засети едва след два месеца.
Стив следеше пътната карта.
— Мисля, че почти стигнахме — обяви той. — Остават още пет-шест километра.
През изминалия час бяха сами на пътя, но Сам започна да присвива сухите си очи към досадния чифт фарове, който се появи в огледалото за обратно виждане.
— Мамка му, хайде, надмини ме! — изруга той и намали скоростта.
Колата, която ги следваше, също намали.
Сам погледна през рамо към Алекс.
— Това не ми харесва.
Зад първата кола се виждаха още поне пет-шест други превозни средства.
Алекс дръпна ципа на сака и започна да раздава оръжията, запазвайки за себе си един очукан автомат.
— Вече сме толкова близо — отбеляза той уморено. — Много жалко.
— Ако са от полицията или ФБР, колата е цивилна. Няма светлини на покрива — каза Сам.
— Мисля, че онзи завой пред нас е нашият. Да завием ли, или да го отминем? — попита Стив.
— Завий — нареди Алекс. — Ако ни последват, ще знаем с какво си имаме работа.
Сам даде мигач и зави бавно надясно при пощенска кутия, на която беше написано „Болц“. Пътят беше черен и кален. В края му се издигаше жълта къща. Прозорците й бяха осветени. След нея имаше група тъмни хамбари и плевни, а отвъд сградите черна земеделска земя.