— Да, сър, разбирам много добре колко важно е положението да бъде под контрол, ала нищо не можем да направим, ако хората просто излязат от пътя и подкарат през шибаните полета, за да стигнат до фермата на Болц.
Той потърка с ръка тила си, който пулсираше от болка, докато слушаше крясъците на губернатора.
— Да, сър, знам, че е забранено да се влиза в чужда собственост, но разполагам само с трима заместници.
Докато наблюдаваше стотиците червени светлинки на стопове да се носят из сухите царевични ниви, губернаторът не млъкваше.
— Да, господин губернаторе, пратете щатската полиция. Пратете националната гвардия. Пратете, когото искате. Това надхвърля многократно моето равнище на компетентност и заплащане.
Алекс събуди Джеси, Сам и Стив. Ерик ги очакваше на верандата. Във въздуха се усещаше загатване за настъпващата пролет. Съпругата на Ерик, Лу-Ан, им предложи храна и напитки, но Алекс искаше да направи нещо друго. Ерик го заведе зад къщата, където малкият лагер от сутринта се беше превърнал в нещо напълно различно.
Вече не беше възможно да видиш докъде се простира задният двор на фермата и започва изораното поле, защото там стотици неподвижни фарове и стопове, пръснати на всички страни, образуваха огромен блестящ купол.
Стив се опита да разубеди Алекс, но той отказа да го послуша.
— Те искат да ме видят, аз също искам да ги видя.
И той закрачи из този импровизиран лагер и хората веднага го разпознаха.
Мъже и жени започнаха да се изливат от колите, бусовете, кемперите и караваните, за да го видят, да го докоснат, да разменят някоя дума с него, да му разкажат как „блаженството“ е променило живота им. Хората му махаха с цилиндърчета наркотик, плачеха, смееха се. Заобиколен от тълпата обожатели, Алекс се обърна към Джеси с насълзени очи:
— Призовах ги… и те дойдоха.
Алекс се настани на масата в кухнята на фермерската къща със Сам, Джеси и Стив. Бяха весели заради морето от хора наоколо и след богатата вечеря духовете им бяха приповдигнати.
— Време е — обяви неочаквано Алекс и наклони стола си на два крака.
— Време за какво? — попита Джеси.
— Часовникът трябва да отброи още седем дни. Искам да пусна две съобщения: едното да излезе тази нощ, а другото в деня „нула“ — в случай че не съм тук, за да го отправя лично.
— Какво ще кажеш? — попита Стив.
— Ох — въздъхна Алекс. — Какво ще кажа? Време е да ви информирам, мой верен кухненски кабинет. — Той се усмихна и посочи тенджерите и тиганите. — Заслужихте си правото да разберете какви са намеренията ми.
Другарите му около масата оставиха сребърните прибори настрана и замълчаха в очакване.
Алекс се изправи. Струваше му се подходящо да стои гордо изправен.
— Днес ще кажа на хората, че разполагаме със седем дни, за да обмисляме света с всички негови недостатъци, неприятни хора, с неговата подлост и жестокост. Ще им кажа, че „блаженството“ ни показа нов път към вътрешен мир и просветление, че този наш свят е преходен и низък, а задгробният живот е вечен и божествен. Ще им кажа, че след шест дни ще започне нова ера, ерата на вътрешния мир и тя ще промени света, какъвто го познаваме. И то за добро.
Той се загледа през прозореца. Във вечерния сумрак се вдигаха облаци прах от неспиращата каскада превозни средства, пробили блокадите, карайки направо през изсъхналите полета.
След това се обърна отново към масата в кухнята.
— В Библията се казва, че Бог е създал света за седем дни. Това е примитивно до смях, но е емоционално, нали? Нека да го обърнем обратно. Ние пуснахме часовника преди двайсет и три дни. Оттогава насам „блаженството“ буквално изригна. Кой може да каже колко хора са го използвали? Десетки милиони? Въздействието му беше огромно: духовно, икономическо, социално… улиците са добре заредени. Днес нека обърнем обратно тези седем библейски дни. Нека започнем последния етап от нашето отброяване. След седем дни ще започнем отначало и ще се върнем при Бог.
— Алекс, какво ще стане? — попита Джеси с приглушен глас.
— След седем дни ще кажа на хората, че техният ден е настъпил, че на чакането е дошъл краят. Че вече е време да преминат завинаги и да се присъединят към техните бащи, майки, сестри, братя, деца, приятели — всички скъпи покойници, които ги чакат. Ще им кажа колко „блаженство“ трябва да вземат. Ще им кажа да скачат от сгради, да използват газ, да си срежат вените, да се обесят, да използват всякакви средства по техен избор, за да напуснат този свят и да влязат в другия. Завинаги! — Очите му се стрелкаха насам-натам. Той повиши глас: — Само си представете! Ако десет милиона или повече го направят, а това е само частица от общия брой на хората — светът никога вече няма да бъде същият. Това ще е едно постблаженско общество, в което избралите да останат ще мислят непрекъснато за онези, които са предпочели да си отидат. Мнозина ще започнат да взимат наркотика. Може би ще го опитат за първи път и част от тях ще изберат да минат в отвъдното. Посоката ще бъде сменена. Човечеството ще се съсредоточи върху своето духовно бъдеще вместо върху калното си минало. Светът не само няма да изглежда същият, той няма да е същият. Ще настъпи нов златен век. И той ще бъде божествен.