Никой не проговори.
Вечерният бриз носеше гласовете на деца, които играеха наблизо.
Накрая Джеси наруши мълчанието:
— Ние също ли ще си идем?
— Изборът ще бъде ваш. Всеки ще трябва да избере. Лично аз ще го направя. Баща ми ме чака.
Гласът на Джеси прозвуча като писукането на малко пиле.
— Ако аз също си ида, ти там ли ще бъдеш?
— Разбира се — обеща Алекс. — Ще те чакам там. Сигурен съм.
Телефонът на Сайръс започна приглушено да звъни. Той опипа наоколо за него и точно преди обаждането да се прехвърли на гласова поща, го намери под роклята на Емили. Беше събота следобед и той си дремваше.
Обаждаше се Стенли Майнът.
Сайръс се заслуша в думите му, после натисна бутона на нощната лампа. Емили изпълзя изпод завивките с присвити очи и успя да чуе края на разговора. Когато свършиха, той хвърли телефона обратно върху купчинката нейни дрехи.
— Какво има? — попита тя сънливо.
— Намерихме Алекс Уелър.
— Това е хубаво, нали?
— Не точно — отговори Сайръс, стана от леглото, нахлузи боксерките, вдигна щорите и се върна отново при нея. После плъзна ръка по голия й гръб. — Слава богу имам теб!
51.
6 дни
Кой ще спре дъжда, кой ще прегради прилива?
Под лъчите на утринното слънце Алекс се разхождаше из общността, която беше кръстил Ню Райзинг Сити, мислейки си за природните сили.
И двете стихии не могат да бъдат спрени.
Тук имаше хиляди хора.
Хиляди.
Изораното поле беше пълно, а хората продължаваха да прииждат и се пръскаха из съседните ниви, оформяйки квартали и крайградски селища в големия град. В отговор на съобщението те бяха донесли провизии, вода, пропан — достатъчно, за да им стигнат за цяла седмица.
— Аз съм Алекс — представи се той на младо семейство, което пържеше бекон с яйца на газовия котлон до палатка, опъната до пикапа им.
— Знаем кой си — каза жената и вдигна бебето си. Искаше Алекс да го докосне и той изпълни желанието й, като помилва момиченцето по копринената косичка.
— Радвам се, че сте тук — усмихна се Алекс.
— Не мога да се сетя за място, където бихме предпочели да бъдем — отговори мъжът. — Ще хапнеш ли с нас?
— Благодаря, но трябва да посетя и други. Има толкова много хора.
— Разбирам — кимна мъжът.
— Ще продължавате ли да ме следвате?
— Да, ще го направим — потвърди жената и сложи детето на гърдата си да суче. — Видяхме новото ти съобщение. Значи остават шест дни. С теб сме, Алекс, Бог да те благослови!
Алекс изпъчи гърди и продължи към следващия лагеруващ автомобил.
Ерик Болц използваше своя авторитет на собственик на земята, за да въвежда ред, и се справяше добре. Вече не му пукаше за скъпоценната му земя, но го беше грижа за всички тези хора, на които беше донякъде домакин и заради това изпитваше известна отговорност за тяхното добруване. Едрият Стив Махади бързо се вписа в ролята на негова дясна ръка. Рано сутринта поеха с трактор сред човешкото море към един странно висок глас. Пред един кемпер, целия покрит със стикери за „блаженство“, попаднаха на тип, който крещеше нещо в мегафона. Конфискуваха му го за общо ползване.
Хората бяха готови да помагат. Имаше достатъчно мъже, въоръжени с пистолети и пушки, за да сформират милиция, която трябваше да патрулира и да пречи на медиите и полицията да навлизат в частната собственост. Стив събра шарен отряд от фермери, търговци, студенти, занаятчии, дори адвокат и счетоводител, и с гордост се обърна към тях. Нарече ги граждани войници, народно опълчение, готови да се бият, за да защитят мисията на Алекс Уелър да постави началото на нова епоха на духовността в света. Каза им, че Алекс е безстрашен. Знаел, че властите го преследват и са готови да направят всичко, включително да подправят обвинения, за да спрат движението, но с готовност разкрил присъствието си в Райзинг Сити, защото, заобиколен от толкова съмишленици, се чувствал в безопасност. След това ги накара да си разменят номерата на мобилните телефони и още веднъж ги подкани да бъдат нащрек, да поддържат връзка и да бъдат силни.