Щатското шосе, което водеше към фермата, беше пусто и в двете посоки, ако не се смятат полицейските барикади. Той зави по черния път, обозначен с пощенската кутия на Болц. Чакаха ги мъже с пушки.
Сайръс си пое дълбоко дъх.
— Започва се.
Той слезе пръв.
Приближи се едър, брадат мъж.
— Аз съм Стив. Трябва да ви претърся, да проверим колата и вещите ви.
— Добре — отговори Сайръс. — Можеш да го направиш. Както се уговорихме: никакви оръжия, никакви мобилни телефони.
Стив опипа дрехите и крачолите на Сайръс. Друг от хората му поиска да отвори багажника.
Емили се смръщи, когато Стив плъзна ръка по гърдите й и по джинсите нагоре и надолу. Приключи, преди Сайръс да забележи.
— Не е ли обичайно жена да претърси друга жена? — прошепна тя гневно.
Стив изпръхтя.
— Тук нищо не е обичайно.
Багажът им беше внимателно претърсен.
Стив започна да се смее при вида на хранителните продукти, които носеха.
— Значи нямате доверие на храната ни?
— Не искахме да се натрапваме — дипломатично отговори Сайръс.
Стив ги поведе към къщата на Болц, но на прага спря и попита:
— Откъде да съм сигурен, че не носите микропредавател, който показва местоположението ви?
— Защо да си правя труда? — усмихна се Сайръс. — Те знаят къде сме. — За доказателство посочи хеликоптера над главите им. — Предполагаме, че Уелър пребивава в къщата, но ако е предпочел да спи в плевник, палатка или в дупка в земята — нямаме нищо против.
Стив вдигна рамене и отвори вратата пред тях.
Алекс беше в кухнята, седнал на обичайното си място — начело на масата. Беше престанал да връзва косата си на опашка и я носеше така, както Джеси харесваше — спусната като на Христос, добавяше тя. Той стана и поздрави Сайръс и Емили като приятели, с топлотата на щедър домакин.
— Здравейте, специален агент О’Мали. Трябва ли още да ви наричам така? Не може ли направо Сайръс? Здравей, Емили. Много се изненадах от присъствието ти тук. Не мога да си представя защо участваш в това, но предполагам, ще ми обясниш.
Сайръс се смръщи, но Емили се усмихна сладко и пое подадената й ръка.
— Здравей, Алекс. Дълъг е пътят от Детската болница до тук.
— Да, много дълъг път — кимна той и седна на мястото си. Сайръс и Емили си взеха столове и се присъединиха към останалите около масата.
— Нека да ви представя моите най-близки хора. Това е Джеси — любовта на живота ми. Сам — нашият компютърен гений. А това е Стив, с когото вече сте се запознали — моят ангел хранител. По-малко са, отколкото бяха, благодарение на акцията ви в Бар Харбър. Там беше арестувана приятелката на Стив, а моят брат беше убит.
— Ти отвлече дъщеря ми и аз я спасих — простичко обясни Сайръс.
— Как е Тара?
Сайръс си пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си.
— Умря.
— Много съжалявам да го чуя.
— Наистина?
— Да, наистина.
— Защо я отвлече?
— Исках да ни оставите на мира, но не се получи.
— Стресът ускори смъртта й.
— Ние полагахме отлични грижи за нея. Причината, Сайръс, не съм аз, а мозъчният тумор.
— Да ти го начукам — разгорещи се Сайръс и едва не скочи от мястото си. Беше се съгласил с предупреждението на Емили да сдържа чувствата си, но се оказа невъзможно. — Ти си арестуван. Искам да дойдеш с мен и веднъж завинаги да сложим край на това.
Алекс отговори с насилена усмивка.
— О, не мисля, че може да стане. Утре е велик ден, който не искам да пропусна.
Емили стрелна с предупредителен поглед Сайръс и сръчно смени темата.
— Алекс, помниш ли, че присъствах на един от твоите салони?
— Да, и съжалявам, че не продължи. Можеше да имаш голям принос.
— Не си падам много по масовите прояви, но ми беше интересно. Искам да ти кажа, че откритието на „блаженството“ е невероятно постижение. Ако се беше придържал към научната страна на нещата, то щеше да ти донесе Нобелова награда.
— Емили, много мило от твоя страна да го кажеш, но аз не се интересувам от награди. По-добре ми обясни защо си тук?
— Грижих се за Тара. Със Сайръс се сприятелихме и предложих да помогна.
— Като ми направиш психологически профил? Или психоанализа, за да откриеш слабите ми места?