И накрая Сайръс беше отрезвен от суровата животинска сила на хеликоптерите „Апачи“, накацали по полянката като мишелови, които се припичат на слънце. Екипажите, сериозни, но учтиви, му показаха оръжията и електрониката, с която разполагаха. Командирът на ескадрилата, майор Томас, дори сподели със Сайръс:
— И през ум не ми е минавало, че ще постъпя така, но след вземането на „блаженството“ старият ми начин на мислене изцяло се промени. Надявам се, че няма да предприемат нещо, защото не искам да стрелям по моите приятели. Но ако се опитат, ще излетим и ще защитим Алекс Уелър.
Емили остана в къщата и първо се опита да въвлече в разговор Джеси, за да разкаже за себе си и за връзката си с Алекс. Младата жена обаче се чувстваше неловко с нея и остана сдържана, явно се страхуваше да се разкрие. Единствено повтаряше, че го обича много, има му пълно доверие и ще го последва там, накъдето я води. След това се извини и каза, че трябва да се погрижи за обяда.
Емили се поразходи сама известно време, докато не се появи Сам и не й се усмихна.
— Здрасти — поздрави той, а на бузите му се появиха трапчинки.
— Здрасти. Значи, както казва Алекс, ти си компютърен гений?
— Вероятно.
— Откога го познаваш?
— Запознахме се малко преди да открие „блаженството“.
— Салонът ли те заинтересува?
— В началото не. Всъщност следвах едно момиче — Ерика. Тя беше в Бар Харбър, но загина.
— Съжалявам.
— Няма защо. Сега е в отвъдното и е по-щастлива от нас. Това е сигурно.
— Значи не си щастлив?
— Напрежението е голямо. Фермата, отброяването, нали разбираш?
— Сам, какво ще се случи утре?
— Моля те, не ме питай.
— Извинявай — побърза да каже тя. — Повече няма да питам. Предполагам, че си вземал наркотика.
— Стотици пъти.
— И преживяванията ти са дълбоки?
— Направо удивителни.
— Кой те чака там?
— Баща ми.
— Кога почина?
— Когато бях дете. На връщане от работа го намушкали с нож, за да го оберат.
— Колко страшно. Съжалявам.
— Няма за какво. Когато съм на „блаженство“, ми е приятно да бъда с него.
— Но никога не си обмислял да се самоубиеш, нали?
— Не ме привлича, но ще направя каквото трябва.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо.
— Имаш ли братя и сестри?
— Не, имам само мама.
— Тя знае ли, че си голяма клечка в Кръстоносния поход за вътрешен мир?
— Да, знае. Преди това не й харесваше.
— Преди какво?
— Преди сама да вземе „блаженство“.
— Искала е и тя да види баща ти?
— Нищо подобно не е искала. Алекс й сложи наркотика в чая.
Емили се закова на място.
— Наистина ли?
Сам въздъхна.
— Да, точно това направи.
— Ти как се почувства?
— Бях доста ядосан, но както обикновено, той беше прав. След като опита „блаженството“, мама си промени мнението за него. Както казва Алекс: с „блаженството“ целта винаги оправдава средствата.
В стаята за гости Сайръс и Емили свалиха раниците от гърба си и се изтегнаха на леглото. Стените бяха тънки и се чуваше как Алекс и останалите разговарят развълнувано в кухнята. Затова говореха приглушено.
— Мисля, че няма смисъл — въздъхна Сайръс. — Той няма да се предаде.
— Да, едва ли ще го направи — съгласи се Емили. — Започнал е да се смята за богоподобен.
— Може би трябва просто да грабна кухненски нож и да убия копелето!
— Това не ти прилича — каза тя уморено.
— Ако не беше с мен, щях сериозно да обмисля тази възможност. Виж, ако до довечера не постигнем никакъв напредък, дай да си тръгнем в десет и още тази вечер да докладваме на Кучио.
— Алекс определено е недосегаем вече, но Сам и Джеси — особено Сам — може да са уязвими за разумни доводи. Там трябва да натиснем. Искам отново да поговоря насаме със Сам.
— Върви — съгласи се Сайръс. — Използвай чара си.
На обяд Джеси почука на вратата им. Те извадиха сандвичи, плодове и бутилирана вода от раниците си.
Говеждата яхния с картофи миришеше апетитно, но Сайръс и Емили задъвкаха сухите си сандвичи, прокарваха ги с по глътка вода и слушаха оживените предположения на Алекс какво биха казали великите исторически личности за „блаженството“.