След обяда Емили се опита да помогне в раздигането, но Джеси разтърси дългата си коса и заяви:
— Не искам да говоря с теб, ясно. Ти искаш да навредиш на Алекс, така че ме остави на мира.
Алекс извади бутилка вино и настоя всички да се съберат в хола за една изненада, която се оказа дълъг концерт на пиано. Свиреше жената на Ерик Болц, която владееше приятен репертоар от произведения на Бах, Моцарт и Шопен.
Сайръс прекара следващия час да си представя как би протекла атаката срещу фермата, като поглеждаше често часовника си. Знаеше, че няма да е част от екипа, който щеше да нападне, но чакаше с нетърпение да го повикат да установи самоличността на Уелъровия труп, когато му дойде времето.
Емили седеше до Сам, който, изглежда, се наслаждаваше на вниманието, оказвано му от една привлекателна жена. Явно класическата музика не беше негова слабост, затова я попита дали иска да се поразходят и тя с готовност стана.
По това време на годината дневната топлина се сменяше с хлад през нощта. Сам й даде пилотското си яке.
Тя посочи към пламъците на газовите лампи и готварските котлони, които се виждаха надалече в полето.
— Толкова много хора — въздъхна тя. — Това ужасно ме натъжава.
— Защо?
— Защото мнозина може да умрат утре.
Той я погледна удивен.
— Откъде знаеш?
— Аз говорех за загубата на живот, ако Алекс не отстъпи и властите решат да нападнат фермата. А ти какво имаше предвид?
— Нищо.
— Сам, какво е планирал Алекс за утре? Моля те, кажи ми. Няма да те издам. Обещавам.
— Ще има повик за действие.
— Какво действие?
— Масово самоубийство. Алекс смята, че щом ги помоли, милиони ще го направят.
— Боже мили! — прошепна тя.
— Да, сериозно е.
— Ти как ще постъпиш?
— Ако Алекс си иде, ще го направя и аз. Нямам нищо против да бъда с татко.
Вятърът носеше шума от смехове и разговори.
— А тези хора?
— Тук са, защото го искат, и всеки, който посегне на себе си, ще го направи, защото го иска. Никой няма да ги принуждава.
— Ами децата?
— Според мен това е малко кофти, но нали си спомняш: целта оправдава средствата.
Те се върнаха обратно в къщата и седнаха при другите. Сайръс посочи часовника си и два пъти разтвори длани — искаше след двайсет минути да тръгнат. Емили кимна, че е разбрала.
Сайръс излезе, за да използва тоалетната, после отиде в стаята за гости и извади раницата си. Беше останала една бутилка вода, чиято капачка не беше отваряна. Той я отвори и отпи, без да забележи залепения с лепило отвор на шийката на шишето.
Когато се върна в гостната, Стив и Алекс не го изпускаха от очи. Стив не можа да сдържи усмивката си, когато видя бутилката в ръцете му, от която липсваше три четвърти от съдържанието.
Сайръс се наведе към Алекс и хладно обяви:
— Скоро си тръгваме, няма смисъл да оставаме.
Алекс се нацупи.
— Поне изчакайте Лу-Ан да свърши, защо да я обиждате.
— Петнайсет минути — отстъпи Сайръс.
Когато тя стигна до средата на Моцартовото Рондо в до минор, Сайръс усети как главата му натежава и неудържимо му се доспива. Опита се да се пребори с това чувство, понечи да стане, но успя да се изправи само наполовина.
Емили изпищя, когато той се стовари на пода, а музиката спря като отрязана.
55.
Ден 0
В малките часове на нощта Сайръс се събуди в обятията на Емили. Бяха сами в стаята за гости.
Тя въздъхна с ясно доловимо облекчение, когато го видя да отваря очи, и му прошепна, че е тук с него.
Очите му се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по бузите. Той лежеше неподвижно, вторачен в тавана. Накрая произнесе задавено:
— Тара! Бях с нея. Тя подскачаше нагоре-надолу, както правеше винаги, когато е силно развълнувана, не можеше да се сдържа. Исках да я вдигна и да я прегърна, да й кажа, колко я обичам, но не можах да стигна до нея. Емили, не можах да пресека.
— О, Сайръс — тихо промълви тя, милвайки го по косата. — О, скъпи!
— Трябва да се върна там. Знам, че е щастлива, но е съвсем сама. — Той замълча и се замисли. — Всъщност… не е напълно сама. Там имаше и някого другиго. Не можах да го видя, но го усетих… почувствах, че е Бог.