Някой почука на вратата и Алекс влезе.
— Чух гласове. Значи се върна! Е, как е пациентът ми?
— Остави ни на мира! — сопна се ядно Емили.
— Не, остани — каза Сайръс и се надигна. — Видях Тара.
Алекс се усмихна.
— Как е тя?
— Красива… и здрава.
— Сайръс, това е чудесно. Радвам се за теб.
— Искам още.
— Още наркотик?
— Да.
— Можеш да получиш, колкото искаш. — Той дръпна ципа на чантичката на кръста си, извади шепа хартиени цилиндърчета и ги пусна на леглото. — Може би трябва да изчакаш до сутринта, защото пое доста голяма доза. Не знаех колко вода ще изпиеш, а се оказа жаден.
— Това е абсолютно безсъвестно — изсъска Емили. — Алекс, ти си презрян човек.
— Емили, много си ми симпатична, но с цялото ми уважение, не съм съгласен. Попитай Сайръс какво мисли той по въпроса.
— Не ми пука за него. Просто искам да съм с моето малко момиченце.
— Ще приема това като подкрепа — каза Алекс, докато излизаше от стаята. — Ще те видя утре весел по ранина. Денят обещава да е чудесен.
— Да си вървим още сега — подкани Емили. — Аз ще карам.
— Не, искам да остана — каза Сайръс уморено и падна назад върху възглавницата.
Плъзна ръка и напипа купчината хартиени цилиндърчета.
— Не! — извика тя тревожно. — Няма да ти позволя да го направиш.
— Не мога да я оставя сама. Трябва да се върна при нея.
Емили стисна двете му ръце с неподозирана сила и го издърпа да се изправи до седнало положение. След това смъкна краката му от леглото. Изправи се пред него и повдигна брадичката му с ръка, за да я погледне в очите.
— Сайръс, чуй ме. Никога не съм вземала този наркотик и не искам да го правя, но не се съмнявам в силата на преживяването, което току-що си имал.
— Не беше преживяване, а действителност.
— Не казвам, че не е било истинско, нито че няма задгробен живот, не твърдя, че няма Бог. Мисълта ми е, че децата понякога умират, но родителите им трябва да продължат да живеят своя живот заради самите себе си и заради другите хора, които ги обичат. Сайръс, времето ти ще дойде, да се надяваме, на стари години след удивително богат живот, изпълнен с любов, книги и поезия. И отвъд ще те чака Тара — същото малко, красиво момиченце. Така трябва да бъде.
— Защо да чакам? — попита той по-тихо от шепот.
— По дяволите, Сайръс — разтърси го тя. — Заради мен. Защото те обичам и не искам да те изгубя. Умолявам те, избери живота. Избери мен.
Половин минута той не промълви и дума, но не отместваше очи от решителното й лице и пламтящите очи. После въздъхна тежко:
— Ако не беше ти, Емили Фрост…
Тя го остави да легне и отново го покри с одеяло.
— А сега поспи. Ще бъда през цялото време до теб.
Неделната сутрин започна с толкова хубаво разсъмване, каквото хората отдавна не бяха виждали. По-голямата част от жителите в Райзинг Сити бяха станали и гледаха розовия спектакъл и часовника, който отброяваше времето на сайта.
Вечерта Емили не беше дръпнала пердетата, за да може слънцето да я събуди сутринта. Сайръс беше легнал настрани и дишаше спокойно. Тя прошепна в ухото му:
— Сайръс, трябва да ставаш вече!
След няколко секунди, които му трябваха, за да се сети къде е, попита:
— Колко е часът?
— Осем без двайсет. Сайръс, трябва да ти съобщя какво ми каза Сам, преди да изпиеш наркотика. В часа нула Алекс ще изпрати съобщение, в което ще призове към масови самоубийства. Милиони хора ще умрат.
Той се изправи на несигурните си крака.
— Не разполагаме с много време.
В стола на училището цареше атмосфера на контролиран хаос. Агенти на ФБР със слушалки на главата седяха пред компютри и пренасяха изображенията от камерите на хеликоптерите върху координатна мрежа.
Боб Кучио питаше всеки срещнат за новини от О’Мали, но никой нищо не знаеше.
В мълчанието, което настъпи, той изруга и каза:
— Изобщо не трябваше да го пускам там.
— Взел си правилно решение — изтъкна генерал Кейтс.
— По-скоро погрешно. Може би вече е мъртъв.
— Разполагаме с трийсет и пет минути до осем и четвърт — отбеляза Кейтс. — Кога ще получим окончателното решение на Белия дом за атака?
— В осем. От ваша страна готово ли е всичко?