— Да, мога — отвърна безизразно младежът.
— Тогава започвай. Не се бави. — Часът беше осем и десет. — Някой да ми даде телефон!
Мобилният телефон на Боб Кучио иззвъня. Номерът беше непознат.
— Боб, Сайръс се обажда. Всичко свърши. Застрелях Уелър. Няма нужда нищо да правите. Трябва да спреш атаката.
Кучио погледна часовника и направо не повярва на очите си.
— Слава богу! — въздъхна, след това започна да крещи заповеди на хората си, сякаш беше обсебен от зъл дух.
Емили коленичи до Алекс и премери пулса му. Беше слаб. Ризата му беше подгизнала в кръв.
— Джеси, съжалявам — каза тя. — Не мисля, че ще оцелее до идването на спешната помощ. — Устните на Алекс помръднаха. Джеси се наведе и долепи ухо към устата му, но гърдите му престанаха да се повдигат.
Джеси се свлече отгоре му, а джинсите й започнаха да попиват кръвта му.
— Какво каза? — попита Емили.
Джеси я погледна и отговори с жално тънък гласец:
— Каза ми „Ела с мен“ — и преди някой да успее да й попречи, грабна пистолета от пода и се простреля в слепоочието.
Алекс се чувстваше като реещо се във въздуха перце, носено от въздушно течение. Кухнята беше цялата в кръв… ала гледката на неговото и Джесиното тяло не беше разстройваща. Вече всичко беше свършило. Беше готов за пътуването.
И щом започна, беше както винаги прекрасно. Дори нещо повече.
Тунелът изглеждаше по-тъмен, искриците светлина по-ярки, светлината пред него — най-чистото бяло, което човек би могъл да си представи.
Тичаше с детско безгрижие към зеления хоризонт. Когато се появи пред погледа му, лъчистата река изглеждаше още по-красива и звучеше по-сладко, отколкото преди. Той заплака.
Когато го видя, баща му сякаш полудя от радост. Размахваше ръце като вятърна мелница.
Алекс си помисли, че може да полетят.
С лекота прекоси половината камъни за стъпване.
— Ти успя! — извика Дики. — Още малко и си тук!
Отблъсна се от последния камък, стъпи на брега и прегърна баща си през врата, усети небръсната му буза да боцка кожата му.
— Здрасти, момче — зарида Дики.
Тогава дойде мигът, който Алекс беше чакал през по-голямата част от живота си. Почувства силните ръце на баща му да го прегръщат през раменете, почувства как смазва гърдите му в любящите си обятия.
— Татко.
— Моят Алекс.
— Липсваше ми.
— Знам. Хайде ела. Да повървим заедно.
Зелената равнина беше огромна, хоризонтът безграничен. Алекс долови там могъща сила, която го изпълни с ликуване. Те поеха по пътека, която беше по-тъмнозелена от останалото поле, напомняйки на Алекс на стъпкана трева.
Крачеха ръка за ръка, както бяха правили, когато беше малък.
Внезапно Дики забави ход и спря.
— Защо спряхме? — попита Алекс.
Дики не отговори, но погледът му беше пълен с тъга.
Алекс разбра, когато погледна напред.
Бяха стигнали до разклонение. Пътеката се разделяше на две и всяка от новите пътеки следваше своя посока към безкрайния хоризонт.
Епилог
Върху гроба на Тара растяха минзухари. Пролетта беше на път.
Сайръс й донесе плюшено мече, а Емили — букет пролетни цветя.
Емили първа се разплака и той я последва. Двамата поставиха даровете си върху гроба и седнаха на пейката от черен гранит, която Сайръс беше поръчал да сложат.
— Божичко, колко ми липсва.
Пейката беше малка и Емили беше притисната в него. Тя извади пакетче книжни кърпички от джоба си, попи очи с една, а друга подаде на него.
Той я взе и каза:
— Ще бъда отново с нея.
— Знам, че ще бъдеш. Моята работа обаче е всеки ден да ти напомням защо трябва да продължиш да живееш. Прекалено много те обичам, за да те загубя. Освен това си прекалено упорит, за да позволиш на Алекс Уелър да победи, нали?
Той я прегърна.
— Права си. Упорит съм като магаре.
Върнаха се в апартамента на Емили. Нейната съквартирантка беше дежурна и жилището беше на тяхно разположение. Правиха любов, а след това останаха в леглото, хванати за ръце. Емили получи есемес.