Когато Фокс говореше за Томас Куин, Сайръс долови отсъствието на лукавство. Беше достатъчно време в играта, за да се довери на интуицията си. Колкото до подробностите за престъплението, Фокс знаеше, както беше широко отразено в медиите, че главата на Куин е била счупена. Ако знаеше нещо за по-страховитите подробности от случая, очевидно нямаше да го каже доброволно.
Фокс караше втора година магистратура по експериментална психология. Познаваше Куин от почти две години. Запознали се чрез техен общ приятел — Алекс Уелър. Сайръс изсумтя при споменаването на името — с него беше следващата му среща. Фокс заяви, че Куин се държал по същия начин както винаги, когато разговаряли за последен път по телефона. Може би малко уморен и стресиран от тежкия работен ден. Ако е имал някакви планове за вечерта, така и не ги споделил с него.
— Кога го видяхте за последен път? — Столовата беше шумна. Сайръс имаше чувството, че направо крещи.
— Миналата събота вечер у Алекс.
— Разкажете ми за Алекс.
— Той е голяма работа, удивителен човек, наистина блестящ лекар и изследовател. Когато бях студент, прочетох една негова статия и му пратих имейл. Така се запознахме.
— Той е в Харвардското медицинско училище, нали? — попита Сайръс, макар да знаеше отговора.
— Да. И в Детската болница. Не бих се учудил, ако някой ден получи Нобелова награда за работата си в областта на мозъчните наранявания.
— Мозъчни наранявания? — повтори Сайръс. — Мнозина с мозъчни наранявания се разхождат наоколо. Какво правихте у тях?
За първи път младият мъж се стегна.
— Една компания се събира у тях в Кеймбридж няколко пъти в месеца, за да разговаря за наука и философия. Алекс е нещо като център на групата.
Сайръс искаше да научи повече, но Фокс се поколеба.
— Нали ще говорите с Алекс. Той ще ви разкаже.
— Откъде знаете, че ще говоря с него?
— Той ми каза.
— Той ли се обади по телефона?
Фокс кимна, опитвайки се да не изглежда неуслужлив.
— Вижте, не е някаква особена тайна. Но по различни причини Алекс предпочита обсъжданията на групата да си останат поверителни. Ако имате въпроси, след като говорите с него — каквито и да са, — звъннете и аз с радост ще ви помогна. Но все пак Алекс може най-добре да разкаже всичко.
Сайръс забеляза, че щом Фокс заговореше за Уелър, свеждаше поглед и гласът му ставаше по-нежен. На какво се дължеше това? На благоговение пред този тип? Или нещо друго?
Ако намерението на Фокс е било да го успокои, резултатът беше точно противоположен. Сайръс беше доволен, че Фокс казва истината за отношенията си с Томас Куин. В корема си усещаше, че младежът вероятно няма информация за убийството. Докато този тип Уелър караше антените му да вибрират като луди, а още не се беше срещнал с него. Полицейският доклад за разпита на Уелър беше двуизмерен — минималистичен и неинтересен. Действителната история задължително щеше да е по-обилна.
Когато вече се готвеше да си върви, плъзна визитка по масата и разтревожи младежа, казвайки строго:
— След като вашият приятел Алекс толкова се интересува къде съм, можете да му кажете, че съм на път за лабораторията му.
Докато караше по Лонгуд авеню покрай Детската болница, Сайръс несъзнателно се вторачи в задната броня на колата пред него, защото не искаше да вижда сградите. Ако имаше място на земята, което да мрази повече, още не беше го открил. Тара все още беше там. По-късно ще иде да я види. Засега трябваше да блокира тези мисли.
По-надолу по улицата спря на място за инвалиди пред „Вандербилт“, спалното помещение на медицинското училище, и сложи табелката „ФБР — по служба“ на арматурното табло.
От другата страна на Лонгуд авеню беше входът за студентското градче на Харвардското медицинско училище, отдавна прекоросано на Великия бял четириъгълник. Входът беше украсен с две свръхголеми каменни урни. Сайръс въздъхна дълбоко при внушителната гледка на четирите големи мраморни сгради, заобикалящи разположената между тях морава, по която се стрелкаха насам-натам целеустремени студенти — до ден-днешен осъзнаваше много добре своята собствена академична квалификация. Или по-скоро пропуските в нея.
Началото беше щастливо: стипендия за Бостънския университет, която облекчи до голяма степен финансовото му бреме. Няколко работни места в студентското градче и скромен принос от родителите му покриха останалото. Тъжното беше, че смяташе двете години в Бостънския университет най-добрите в неговия живот. Затуленият с бръшлян студентски град, книгите от библиотеката, които миришеха на отминалите поколения, благородните идеи, часовете, прекарани в четене на красиви думи. Болеше го при мисълта за тези години.