— Масата е твърде малка.
— Аз ще се приготвя.
Томас си свали сакото и започна да събира нужните му неща от лавици и чекмеджета, и да ги подрежда върху операционна количка.
Алекс следеше с очи оплешивяващия мъж, особено привлечен от неговите дълги, женствени пръсти. Беше ги забелязал още преди, защото му напомниха ръцете на пианист, които могат да се разтегнат най-малко с една десета.
— Има всичко, нали?
— Задръж — изсумтя Томас. — Къде е комплектът за гръбначна упойка?
Алекс му посочи един от шкафовете.
Томас счупи стерилния печат, разгъна комплекта и си сложи чифт хирургически ръкавици, за да вземе тънката игла на Квинке1.
— Предназначен е за големи животни — мрачно отбеляза Алекс. — Трябва да свърши работа, нали?
— Размерът е подходящ.
— Добре. Хайде да побързаме. Аз ще приготвя епруветките.
Докато Томас завършваше подреждането на работното си място, Алекс събра епруветки за мостри и ги надписа с черен маркер. На първата написа: „А. У. Изходно ниво“, а на втората „А. У. 2:00 минути“. Следващите четири епруветки бяха обозначени с интервали от петнайсет секунди, а последната с „А. У. 3:00 минути“. Той си представи как на следващата сутрин в собствената си лаборатория ще обработва шест скъпоценни епруветки с неговия собствен ликвор.
Томас беше завършил със своята подготовка, но стоеше неподвижен, вторачен в операционната количка.
— Готови ли сме? — попита Алекс.
— Така мисля.
— Тогава какво има?
— Алекс, виж…
— Нищо няма да ми стане. Не се тревожи. — Думите се изплъзнаха от устата му повече заповедни, отколкото успокоителни. — Само не забравяй ризата ми, разбра ли?
Томас кимна.
Алекс се съблече до кръста. Беше висок и слаб, ребрата му се брояха. Видя, че Томас се беше вторачил в голямото петно набръчкана кожа на рамото и гърба му.
— Не ти ли казах за изгарянията ми?
— Не.
— По-нататък ще наваксам. — Събра с ръка своята дълга до раменете коса и я хвана с ластик. — Готов ли си?
Томас покри хирургическата маса със зелен чаршаф.
— Трябва да легнеш на дясната страна, обърнат към вратата.
Алекс видя, че в тази поза ще е с лице към големия часовник и неговия плъзгащ се напред секундарник.
— Добре.
Масата не беше предвидена за хора и се налагаше да балансира с глава, опасно люшкаща се от ръба на масата. С прилепени плътно към гърдите колене беше в безопасност, но не можеше да се каже, че позата му е удобна. Удобството обаче не беше най-важното в случая. Томас прикрепи електродите за следене на сърдечната дейност към гърдите му и мониторът заработи. При всеки удар на сърцето издаваше приятно писукане. Когато започна да му обяснява какво се готви да направи, Алекс го прекъсна. Не искаше текущ коментар на ставащото, а да се оттегли в себе си.
Контролирай дишането си.
Намери своя център.
Ти си петънце във вселената, прах по вятъра.
Почувства как изненадващо студеният тампон с повидон йод почиства гърба му, след това как стерилният операционен чаршаф залепва на торса. Томас не можеше да спре да говори.
— Ще почувстваш убождане.
Острата болка в кръста от иглата на спринцовката с лидокаин продължи няколко секунди и изчезна.
— Трябва да заемеш стегната ембрионална поза: коленете докрай нагоре, брадичката на гърдите. Ще вкарам иглата между трети и четвърти поясен прешлен.
— Томас, по дяволите. Спести ми това. Правил съм повече лумбални пункции от тебе. — Пое си дълбоко дъх, задържа го малко и издиша. — Продължавай.
Почувства натиск, но не болка и любопитното осъзнаване, че десетсантиметрова игла прониква между гръбначните прешлени на път към неговия гръбначен мозък. Чу се ясно доловим пукот, когато жилавата обвивка, заобикаляща гръбначния мозък, беше пробита.
Томас изтегли сондата и на върха й увисна капка от бистрата гръбначна течност на Алекс, задържала се там заради повърхностното напрежение.
— Сега събирам изходното ниво.
Лепкави капки се плъзнаха в пластмасовата епруветка.
— Добре ли си?
— Никога не съм се чувствал по-добре — изръмжа Алекс в отговор.
Томас вкара сондата обратно в кухината на иглата, за да спре теча, и съобщи:
— Взех пробата.
Алекс си пое дълбоко дъх и когато издиша, прозвуча като въздишка.