— Добре, шоуто започва.
Той забърка из предните джобове на джинсите си, протягайки малко крак, за да позволи на ръката да се напъха, като внимаваше да държи продупчения си гръб колкото е възможно по-неподвижен.
— Трябваше да ги извадя предварително — отбеляза ядосано.
В ръката си държеше две неща: прозрачен найлонов плик и ролка изолирбанд.
Томас беше зад него, така че Алекс не можеше да види лицето му, но чу как дребният човек вдишва през носа с колебанието на кон, който не иска да излиза от обора си. Явно се нуждаеше от още окуражителни думи.
— Томас, готов ли си?
— Не искам да го правя.
— Това вече го обсъдихме и затова сме тук.
— Знам, но ме е страх.
— Няма от какво. Всичко ще бъде наред.
— Промених си мнението.
— Вече ти платих.
— Ще ти върна парите.
Долови слабостта в гласа на Томас и изпита отвращение. Мразеше това качество у човека, но разбираше, че ако покаже гнева си, може само да навреди.
— Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. Аз съм здрав и силен. Мога с лекота да изтърпя три минути. Четири обаче биха били проблем.
— А ако нещо се обърка?
— Нищо няма да се обърка. Просто се погрижи да получиш първата проба на втората минута и след това на всеки петнайсет секунди до третата минута. После ме свести и ще идем да пием по бира. Тази нощ ти и аз ще напишем малко история. Това не те ли вълнува?
— Не знам. Може би.
— Добре. Хайде да свършваме. Запази спокойствие и внимавай за часовника.
Не изчака отговора. По-добре да върви напред и да докара нещата до естествения им завършек. Секундомерът наближаваше горната част на кръга. Без друга мисъл, Алекс нахлузи найлоновата торба на главата си, закрепи я и я запечата плътно около врата си с парчета изолирбанд. Секундната стрелка премина над дванайсетицата.
— Нулева точка! — извика той през найлона.
Торбата веднага се замъгли заради кондензацията.
Томас пристъпи към горната част на масата, за да може да наблюдава едновременно лицето на Алекс и монитора за сърдечната дейност. Онова, което видя, го ужаси. Гледката на зяпащата за въздух уста, засмукала найлона, после издухването и повторното засмукване.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — извика Томас.
Той кимна. Беше сигурен.
Двайсет и три години.
Това идваше в продължение на двайсет и три години. Все още виждаше пламъците и чуваше съскането на горящата пластмаса.
Борбата с паниката от задушаването беше по-трудна, отколкото си беше представял. Трябваше да остане спокоен, неподвижен. Да се насили да отстъпи.
Ужасът беше съкрушителен. Горещият мокър найлон влизаше в устата му. Целият въздух от торбата вече беше изразходван. Тялото му беше програмирано за оцеляване и той искаше да вдигне ръка и да разкъса найлона, обаче неговият разум беше по-силен. Трябваше да стигне до края. Трябваше да знае.
През замъгления найлон виждаше размазания образ на Томас, вторачен в дивите му очи и паникьосан като него. Чуваше далечни викове, но мозъкът му не ги отбелязваше. Беше близо — усещаше идването му.
Бъди силен!
Наоколо падна сива сянка, все едно беше завъртян реостат, и ужасът избледня.
Мрак. Чист мрак без дори фотон светлина.
Обгърна го и той заплува в него. Беше отново ембрион и мракът беше неговата околоплодна течност.
Усещаше дишане, светлина. Вдигна ръка и докосна челото си. Лицето и косата му бяха мокри. Плика го нямаше. Лежеше по гръб, дългите му крака се полюшваха от края на масата. Почувства се крайно безпомощен и объркан, и тогава видя Томас, седнал на стол до него, смутен, насълзен, с кислородна маска в скута.
— Взе ли пробите?
Томас не отговори.
— Взе ли ги? — Той седна на масата. Главата му пулсираше. Съзнанието му не трябваше да е толкова празно, колкото беше. Нещо не беше наред.
— Не.
Не можеше да повярва.
— Как така „не“?
Томас плачеше.
— Не можах да стигна до края. Мислех, че ще умреш.
— Колко време бях в безсъзнание?
— Четиридесет секунди… може би петдесет.
— И това е всичко?
— Съжалявам. Не можах. Свалих торбата, дадох ти кислород.
Алекс се изправи на несигурните си крака и се надвеси над дребния човек.
— Нима искаш да ми кажеш, че минах през този ад за нищо?