— Помислих си, че ще умреш!
Връхлетя го най-големият пристъп на гняв, който някога беше изпитвал. Никога досега не беше удрял човек, но усети юмрука си да се свива сам и ръката му да се изтегля назад. Юмрукът се стрелна напред с цялата му тежест, вложена в удара, и се стовари странично върху лицето на Томас в центъра на бузата. Болката от удара изстреля ръката му нагоре и върна здравия му разум.
Какво бе направил?
Томас нададе болезнен вик на изненада, докато падаше настрани, отстъпвайки пред гравитацията. Другата страна на главата му беше първата част от тялото, която се удари в пода. Тя се блъсна силно в заобления ръб на лабораторната маса. Чу се гнусният звук на трошаща се кост, той промълви едно просто „ох“, след това се свлече на пода. Имаше конвулсии в продължение на не повече от десет секунди, след това застина.
Алекс клекна до него и го повика по име, разтърси го за раменете, но тялото беше безжизнено. Една от зениците му вече се беше разширила почти напълно — студена черна чиния. Другата бързо я следваше. Нарастващата маса кръв задушаваше мозъчния ствол.
Пулсът на шията едва се долавяше. Можеше да опита дихателна и сърдечна реанимация, но му трябваше помощ. Пръстът му се зарея около 9 в 911. В този момент видя часовника и започна да изважда приблизителния брой секунди от удара в главата. Гневът му се върна. Беше му неприятно това жалко създание да умира в краката му.
Изправи се и видя лумбалната игла на количката, все още лъщяща от неговите телесни течности. Напълни една спринцовка с физиологичен разтвор, проми я два пъти и след това събра неизползваните епруветки за пробите, като през цялото време не изпускаше часовника от поглед.
Една минута отмина, друга започна да я следва.
Обърна Томас настрана и запретна ризата му. Гръбначният му стълб беше костелив като опашката на влечуго. Напипа пространството между два прешлена и проби кожата с иглата.
Веднага удари в нещо твърдо. Опита отново и отново. Не можеше да извие безжизненото тяло достатъчно, за да се отворят пространствата между прешлените. Опита пак. Друго сухо почукване. Ръцете му започнаха да треперят.
Секундарникът започна да доближава границата на втората минута. Отчаяно опита отново, после се отказа с отвращение.
Ето там — пластмасово куфарче на една от масите. Той го отвори. Инструментът от неръждаема стомана заедно с акумулаторчето си легна тежко в ръката му.
Изправи се над Томас, мислейки свирепо, в борба със своите чувства.
Две минути и десет секунди. Времето изтичаше.
Дръпна спусъка на хирургическата бормашина и тя заработи с вой, карайки ръката му да вибрира и да се чувства жива. Той се наклони напред и остави бормашината да се рее на два сантиметра от черепа на Томас.
Направи го, заповяда си.
Затвори очи и натисна силно.
2.
Сайръс О’Мали се чувстваше като чужденец. Това не беше неговата черква. Седеше на една от задните пейки край пътеката, така че да може лесно да се измъкне, ако промени мнението си. Тълпата се състоеше от по-възрастни, бледи сбръчкани дами с воали и добре охранени мъже с шкембета, прелели над коланите. Имаше много малко деца. Това беше старата школа — средновековната.
Не беше сигурен какъв инстинкт го беше завладял и накарал да намери черква, в която се служи Тридентска меса2 — нещо рядко днес. Вторият ватикански събор й беше видял сметката. Сега неделната меса беше прогресивно дело, провеждано на местния диалект под звуците на народни китари. Напълно разводнена. Той имаше нужда от по-силно лекарство.
Седнал там, докато латинският език ехтеше из старата черква над дюшемето, парфюмирано от възрастта, той се почувства потопен в древна религия и това успокояваше нервите му като масло върху изгоряло място. Свещеникът беше изненадващо млад, гласът му бе почти женски, а тялото — широко и закръглено.
„Pater noster, qui es in coelis, sanctificetur nomen tuum: adveniat regnum tuum: fiat voluntas tua, sicut in coelo et in terra panem nostrum quotidianum da nobis hodie; et dimitte nobis debita nostra, sicut et nos dimittimus debitoribus nostris: et ne nos inducas in tentationem.“
(Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение.)
Сайръс и паството запяха в един глас: „Sed libera nos a malo“. („Но избави ни от лукавия.“)
2
Традиционна литургия изключително на латински, която от известно време не се служи. — Б.пр.