Когато се качи отново в колата, каза:
— Там. — Сега изглеждаше по-спокоен.
Тя остави цигарата в посочения от него пепелник.
— Много пушиш — отбеляза той.
Момичето не му обърна внимание и посегна към чатала му.
Той й каза да почака.
— Защо?
— Искам първо да поговорим.
— Да поговорим?
— Да.
— За какво?
— За каквото и да е.
Тя се намуси.
— Времето е пари. Трябва да се върна на моята пряка.
Все едно го беше планирал, той имаше още една стотачка от навити и готови банкноти по двайсет. Тя прие с подозрение парите и бързо ги прибра в своята чанта.
— Добре, започвай да говориш — нареди тя.
Мъжът отговори с равен глас, че той плаща и иска тя да говори.
Момичето сви рамене и попита за тема. За нейна изненада, той спомена нейния рожден ден.
Това предложение я накара да се почувства неловко.
— Какво за него?
— Разкажи ми за най-хубавия рожден ден, който си имала.
Тя извади цигарата от пепелника и дръпна здраво.
— Знаеш ли, че си странен?
— Възрастта няма значение — каза той любезно. — За най-добрия, който си спомняш. Това искам да чуя.
Тя прие задачата и за малко се умълча, докато прехвърляше спомените, после даде знак, че е намерила търсеното, стискайки решително устни.
— Рождените ми дни винаги са били смесени с Вси светии, защото се падат толкова близо. Когато бях на осем, моите леля и чичо имаха хамбар зад къщата и след вечеря мама и татко ми казаха, че ще получа торта в къщата на леля. Вместо да влезем обаче, те ме заведоха в хамбара. Мама отвори вратата. Вътре беше тъмно, като се изключат тиквените фенери. По тях бяха изрязани усмихнати лица, осветени от свещите вътре. Имаше и голям надпис: „Честит рожден ден, Карла!“. Там бяха леля, чичо и братовчедите. Имаше и торта.
Той я изненада, като произнесе нейното име:
— Карла. — После добави: — Как те накара да се почувстваш това?
Очите й се напълниха със сълзи.
— Почувствах се обичана.
— Какво има?
— Няколко години след това мама умря.
Той каза, че съжалява, после измърмори, че му е студено, докато слагаше кожени ръкавици. Тя едва ли забеляза, защото точно в момента дръпна дълбоко от цигарата. Издиша голям облак дим, който се удари в арматурното табло, после се оттласна назад към очите й. Тя ги затвори, за да изчака дразненето да мине, и в този миг мрак видя отново онзи магически хамбар и сияещата си майка. Потънала в мисли, щастлива и тъжна, тя неохотно премигна и се върна отново на пътническата седалка в колата на своя клиент.
Отвори очи част от секундата преди ръцете му да се сключат около шията й.
Почувства как ларинксът й болезнено се чупи под натиска на неговите мушкащи палци.
Това не се случва, помисли си.
Не можеше да свърши така.
Завладя я паниката от глада за въздух, заглуши болката. Не можеше нито да вдиша, нито да издиша.
Тогава реши да се предаде, без да води битка, без всякаква съпротива.
Почувства как ръцете й отслабват.
Беше направо озадачена как с лекота зарязва живота си, докато не осъзна, че е пленник на неговия хипнотичен глас, който я успокояваше, докато я убиваше, мълвейки през напрежението от полаганото усилие:
— Карла, чуй ме. Не се ядосвай и не се плаши. Точно в момента си толкова обичана, колкото никога досега. Толкова много, колкото през деня, за който ми разказа. Обичам те, малко момиченце. Обичам те. Твоята майка те обича. Знам, че ме чуваш. Сега искам да отидеш при нея.
Тя виждаше усилието в изскочилите му очи, почти изпита съчувствие към болката, която сигурно чувстваше в треперещите си ръце, и в последните си мигове тя знаеше, че той прави всичко възможно последните думи, които щеше да чуе, да прозвучат предразполагащо.
— Върви при нея, върви при нея, върви при нея.
Тогава, през последните си мигове, тя видя човек, внезапно обхванат от нещо необикновено прекрасно, нещо, което накара лицето му да омекне, а очите да се навлажнят.
— Ти си късметлийка — каза той замечтано.
Какво си мислиш, учуди се тя, докато изпадаше в безсъзнание.
4.
Англия, 1988
Алекс се беше свил на кълбо до брат си на задната седалка в семейния „Воксхол Кавалиър“. Никой от тях двамата не смееше да отвори уста. Момчето беше минало отвъд разочарованието, обаче баща му беше в друго състояние на гнева — безмълвно страдание. Майка му беше останала неловко скована от мига, когато Дики й се озъби преди трийсет и няколко километра. Нейното престъпление: смирено беше предложила на съпруга си опакован сандвич, докато мракът ги надминаваше по магистралата М6 в северна посока.