Топлият пролетен ден беше започнал с надежда и с обещание за великолепен край. Когато още преди разсъмване Дики Уелър влезе с тежки стъпки в стаята на децата, те вече бяха по червено-белите комплекти на „Ливърпул“ и нямаха търпение да поемат дългия път до „Уембли“, за да гледат могъщите шампиони на първа лига срещу скромния „Уимбълдън“ в мач за купата на Футболната асоциация. За бога, „Уимбълдън“! Пълна смешка! Всички се чудеха как успяха да бият „Лутън“, за да стигнат до финалите, обаче резултатът от този мач беше предрешен въпрос.
Въпреки това Уелърови, както и десетки други поддръжници на „Ливърпул“, не горяха от желание да станат свидетели на драма. Те бяха доволни от сигурността, че няма защо да бързат, докато техните момчета постигнат ясна победа и в края на редовния мач влязат завинаги в аналите на историята.
В сектора на „Ливърпул“ преди мача момчетата се бяха облегнали един на друг и се повдигаха на пръсти, за да имат добра видимост към красивото зелено игрище. Слушаха с удоволствие освиркването и хулите, които се сипеха върху жалките поддръжници на „Уимбълдън“, струпани от другата страна на огромния ревящ и вълнуващ се стадион. Баща им, едър и як под червеното си кепе, помаха с ръка като генерал, който оглежда противниковата армия, и извика достатъчно силно, за да го чуят:
— Гордеете ли се с баща си, а? — Гордееха се. — Скоро няма да забравите този ден! — изкрещя той.
Беше спечелил четирите лелеяни билета от Бодингтън, защото можеше да точи най-много халби горчива бира „Кейн“ от всички собственици на барове в Мърсисайд. Неговата награда „Кръчмар на годината“ висеше над полицата на камината в „Куинс Армс“ до снимката с усмихнатия представител на пивоварната, който му връчва плика с билетите. Момчетата винаги се бяха наслаждавали да живеят над много популярния им пъб, чувстваха се като парченца масло, избити от млякото. По пътя към „Уембли“ искряха от звездния статут на техния баща.
В края на първото полувреме десетгодишният Алекс се наведе да вдигне знаменцето, което беше изпуснал точно когато Санчес от „Уимбълдън“ вкара с глава свободния удар, бит от Уайз, за едно на нула. Алекс трепна от рева и видя замръзналата от ярост физиономия на баща си и кокошето цупене на майка им. Брат му Джо, който беше пет години по-голям, го удари силно по рамото, сякаш той беше виновен за гола, защото беше отместил поглед.
По време на нервното второ полувреме, когато играта вече беше стигнала отметката от един час, Безант, вратарят на „Уимбълдън“, влезе в историята като първия във финалите за купата спасил дузпа. Това беше краят. Вместо да разгърне мощта си и да грабне победата, през последния половин час „Ливърпул“ се огъна и единствено успя да се спаси от унищожителна загуба.
Когато прозвуча последният сигнал на рефера, юмруците на баща му бяха свити в гневен отказ да повярва как един съвършен ден за фамилията Уелър беше напълно и неумолимо прецакан. По време на дългото и болезнено връщане на паркинга очите на Алекс пареха от сълзи. Мразеше израза на отчаяние по зачервеното лице на баща си и крехкото спокойствие на майка си. И ненавиждаше брат си, който беше способен толкова лесно да преживее загубата, че веднага да насочи изцяло вниманието си как да завърже разговор с двойка руси момичета с червени пуловери.
Малко след Бирмингам Алекс беше отпуснал глава на прозореца и сънливо гледаше хипнотичната верига фарове, които се носеха към тях по разделената на две магистрала. Почувства как скоростта намалява, когато баща му трябваше да се нагоди към бавно движещия се камион, изтрополял в дясната лента от рампата за качване на магистралата. Точно зад камиона едно волво комби светна със стоповете, а баща му напомпа няколко пъти педала на спирачките, за да запази дистанцията от задницата на волвото. Той изруга под нос и погледна в страничното огледало, за да провери безопасно ли е да мине в средната лента, но не беше. Край колата им профуча мотоциклет „Ямаха“ и се изравни с волвото.
На шофьора на волвото, изглежда, му беше хрумнала същата идея да задмине камиона, а мотоциклетистът вероятно се беше озовал в мъртвата точка, защото когато смени лентата, се блъсна право в мотоциклета. Това отключи първата брънка от поредица фатални събития, която щеше да мине с леки вълнички през времето и най-неочаквано да промени света. Странна работа.