Сайръс спря на място.
— А къде беше ти?
— При леля, тя беше учителка. Често ходех там. Там беше нормално, а тя обичаше да ми чете. Накрая ме прибра и отгледа.
— Божичко — прошепна той. — Много съжалявам.
— Не, радвам се, че ти казах.
Двамата закрачиха отново, но вече в мълчание. Когато стигнаха пред болничната врата, тя му позволи да докосне ръката й, преди да се разделят.
38.
22 дни
Животът в Бар Харбър придоби ритъма на приливите и отливите, когато зимата разхлаби хватката си и снегът започна да отстъпва.
Сутринта готвеха и почистваха групово. После Сам събираше екипа на сайта за разпределение на задачите за деня и влизаше в безжичната мрежа в „Хай Клифс“. Вик и Дейвис трябваше да преглеждат таблото със съобщенията в сайта, десетките други сайтове, посветени на „блаженството“, които бяха изникнали в различни части на света, както и десетки линкове към новинарски и социални медии. По време на обяда Алекс с удоволствие получаваше резюме на новините, свързани с наркотика.
Лесли беше станала технически помощник на Сам и двамата дешифрираха личните съобщения, изпратени на Алекс от растящия брой сателитни групи към Кръстоносния поход за вътрешен мир, и шифроваха съобщенията, които Алекс им пращаше. Също така през деня прехвърляха сайта на различни адреси, за да скрият следите си и да не могат властите да го затворят.
Джеси и Ерика ходеха два пъти седмично в Елсуърт до супермаркетите на едро, защото не искаха да правят впечатление с покупките си в Бар Харбър или на някое друго място в околността.
Едрият Стив Махади се въртеше около Джо. Стив беше ловец и това улесняваше общуването им. Ерика знаеше къде крие баща й ключа от сейфа с оръжията. Шкафът се оказа добре зареден с пистолети, ловни пушки и голямо количество муниции. Двамата стояха навън с пъхнати в коланите пистолети и се разхождаха из парцела, за да държат под око автомобилната алея и околните гори. През това време Джо с кеф пафкаше цигарата си.
Алекс обичаше да седи в библиотеката, да пише в бележника си, докато гледа как в далечината се образуват вълните. Джеси прекарваше по-голямата част от времето си близо до него. Допълваше чашата му с кафе и беше винаги на разположение, когато му се приискваше да я помилва по главата. Той полагаше усилия да не му се замае главата от самонадеяност, ала с всеки изминал ден това ставаше все по-трудно. В неговия уебсайт влизанията вече брояха стотици милиони, Блаженство и Алекс Уелър бяха най-търсените неща в „Гугъл“, а новините всеки ден бяха доминирани от нарастващата „епидемия“ — термин, който Алекс беше започнал да ненавижда.
Въпреки усилията на Агенцията за борба с наркотиците и на емиграционните и митническите служби по границата потокът на наркотика беше достатъчен, за да задоволява непрекъснато нарастващото търсене. Всеки път, когато Алекс четеше за заловена пратка на границата с Мексико, той се сещаше за Мигел Сифуентес, усмихваше се и се питаше какво ли прави. Обаче по съвет на Сам той и всички останали бяха изключили мобилните си телефони. Съмняваше се, че ще може някога да говори отново с Мигел.
Във всеки случай съзнанието му беше насочено към по-големи неща: оставаха още само три седмици. Имаше толкова работа за вършене, че главата му се маеше. Пряко действие. Действие чрез пълномощник.
Светът трябваше да узрее за неговия план, иначе отброяването можеше да завърши и отмине без трясък. Щеше му се да не е бил толкова агресивен. Трийсет дни! Нали можеше да пренастрои часовника си… но какво щяха да си помислят хората?
Тази вечер, както и всяка вечер досега, групата вечеря заедно, след това хората се оттеглиха в спалните си, за да вземат „блаженството“. Преживяването беше по-бледо от това с „максималното блаженство“, което всички бяха опитали, но както винаги беше прекрасно. Бяха благодарни на Мелиса за нейната саможертва, за това, че им позволи да стигнат по-близо до истината. По-късно същата вечер, когато се събраха около огъня, за да поговорят за бъдещето на движението, Алекс огледа кръга от лица и се запита кой ли ще е следващият, готов да се пожертва за общото благо.
На Роуд Айлънд Дан Милър правеше обиколката си от къща на къща, проверявайки имотите за първи път през новата година. Плащаше му бреговата асоциация в Нарангасет, за да инспектира веднъж месечно ваканционните постройки, но през януари скъса менискус и беше принуден да си стои вкъщи, освен ако не искаше да изпълнява задълженията си с патерици. Вилите можеха спокойно да изчакат, докато оздравее.