Или пък ако е… Ако ДЪРВОТО е посредникът.
Изгнилото дърво, което беше ръгал. Ако пък точно в това дърво имаше нещо особено, което кара всичко, което му причиниш, да се прехвърли на някого.
Подробностите.
Оскар изчете всички статии, в които се говореше за убийството. Имаше снимка на полицая, който беше говорил за наркотиците в училището им. Не можел да даде изявление. Криминалисти търсят улики. Налагало се да изчакат. Снимка на убитото момче, взета от училищния албум. Оскар никога не го беше виждал. Изглеждаше от типа на Йони или Мике. Може би в училището във Велингбю има някой Оскар, който вече е свободен.
Момчето отивало на тренировка по хандбал в спортната зала във Велингбю, та така и не стигнало дотам. Тренировката започвала в пет и половина. Вероятно момчето е излязло от вкъщи в пет часа. Горе-долу. На Оскар му се зави свят. Всичко съвпадаше. Освен това беше убито в гората.
Наистина ли? АЗ ли съм този, който…
Шестнайсетгодишно момиче намерило тялото към 8 часа вечерта и се обадило в полицията във Велингбю. Сега било „в тежък шок“ и под лекарско наблюдение. Нищо за състоянието на трупа, но фактът, че момичето е „в тежък шок“, означаваше, че тялото със сигурност е било обезобразено по някакъв начин. Иначе пишеха само „в шок“.
Какво пък търси момиче в гората след мръкване? Но както и да е. Събирало е шишарки, няма значение. Но защо изобщо не пишеше как е било убито момчето? Имаше единствено снимка от местопрестъплението. Полицейската лента на червени и бели ивици — като обвивка на бонбон, опъната около нищо и никаква долчинка в гората с голямо дърво в центъра.
Утре или вдругиден от същото място ще има снимка, но със запалени свещи и плакати „ЗАЩО?“ и „ЛИПСВАШ НИ“. Оскар беше наясно с тези неща: имаше няколко подобни случая в албума си с изрезки.
Със сигурност беше чиста случайност. И все пак, ако… Оскар се ослуша на вратата. Майка му миеше чинии. Той легна по корем на леглото и измъкна ловджийския нож. Дръжката беше направена така, че да приляга на ръката, и ножът тежеше три пъти повече от кухненския, който беше взел предишния ден.
Изправи се и застана насред стаята с ножа. Беше красив, даваше мощ на ръката, която го държеше.
Дрънчене на чинии откъм кухнята. Той размаха ножа във въздуха. Убиеца. Като се научи да владее силата си, Йони, Мике и Томас няма да го тормозят повече. Канеше се да замахне още веднъж, но се спря. Някой можеше да го види откъм двора. Навън беше тъмно, а лампата в стаята му светеше. Хвърли поглед към двора, но видя отражението си в стъклото на прозореца.
Убиеца.
Пъхна ножа обратно в скривалището. Това беше просто игра. Такива неща не се случваха наистина. Само че трябваше да научи подробности. Трябваше да разбере час по-скоро.
Томи седеше на фотьойла и разлистваше списание за мотоциклети, кимаше и хъмкаше. От време на време вдигаше списанието, за да покаже някоя особено интересна снимка на седналите на дивана Ласе и Роба с коментар за кубиците и максималната скорост. Голата крушка на тавана се отразяваше в лъскавата хартия, хвърляше бледи отблясъци по стените от бетон и дърво.
Държеше ги на тръни.
Майката на Томи ходеше със Стафан, който работеше в полицията във Велингбю. Томи не го обичаше особено, напротив, тъкмо обратното. Изглеждаше му лицемерен многознайко. Отгоре на това и религиозен. Чрез майка си обаче Томи научаваше това-онова — неща, които Стафан не биваше да разказва на нея, а тя — на Томи, но…
По този начин научи например докъде беше стигнало разследването на обира в магазина за електроника на площад Исландсторет. Извършен от него, Ласе и Роба.
Никакви следи от извършителите. Майка му беше казала точно така: „Никакви следи от извършителите“. Думи на Стафан. Дори не разполагаха с описание на колата.
Томи и Робата бяха на шестнайсет, от тази година в гимназията. Ласе беше на деветнайсет и имаше проблем с главата, работата му беше да сортира металните части в „ЛМ Ериксон“ в Улвсунда. Затова пък имаше шофьорска книжка. Както и бял сааб от 74-та, чиито регистрационни номера бяха подправили с маркер преди кражбата с взлом. Престараване — никой не беше видял колата.
Плячката потулиха в неизползваното от никого скривалище срещу мазето, където се срещаха. Прерязаха веригата на вратата с клещи резачки и сложиха нова ключалка. Не знаеха точно как щяха да продадат всичко, интересуваше ги самият обир. Ласе беше продал един касетофон на някакъв колега за двеста крони, но това беше всичко.