Робата закима бавно, почопли разранената голяма пъпка в крайчеца на устата си.
— Ама за какво му е? Да не я пие?
— Да. Примерно.
Томи и Роба потънаха в своите представи за убийството и какво се беше случило впоследствие. След малко Ласе вдигна глава и ги погледна въпросително. Очите му бяха насълзени.
— Поне бързо ли умират — свинете?
Томи го погледна сериозно.
— Не.
— Излизам за малко.
— Не…
— Долу до двора.
— Само в двора, нали?
— Да де.
— Да те извикам ли, когато…
— Не. Ще си дойда. Имам часовник. Не викай.
Оскар си навлече якето, шапката. Спря се само с една обута обувка. Промъкна се до стаята си и извади ножа, пъхна го в якето. Завърза обувките. Гласът на майка му отново долетя от всекидневната.
— Навън е студено.
— С шапка съм.
— На главата?
— Не. На краката.
— Не е смешно. Знаеш как си…
— Чао засега.
— … с ушите.
Той излезе, погледна си часовника. Седем и петнайсет. Четирийсет и пет минути, докато започне телевизията. Томи и онези най-вероятно бяха в „клубното“ си мазе, но там не смееше да ходи. Томи беше готин, само че другите… Хрумваха им щуротии, особено ако бяха дишали лепило.
Така че отиде на детската площадка в двора. Две чепати дървета, които понякога използваха за футболни врати, катерушка с пързалка, пясъчник и люлка с три гуми, окачени на синджири. Той седна на едната и се залюля леко.
Харесваше това място вечер. Наоколо му стотици осветени прозорци, а той самият — седнал в мрака. Сам и в безопасност едновременно. Извади ножа от калъфа. Острието беше толкова лъскаво, че в него се виждаха отраженията на прозорците. Луната.
Кървава луна…
Оскар стана от люлката, промъкна се до едното дърво, заговори му:
— К’во зяпаш бе, скапан идиот? Искаш да пукнеш ли?
Дървото не отговори и Оскар го ръгна с ножа, внимателно. Не искаше да нарани лъскавото острие.
— Ето какво става. Ако някой ме зяпа.
Завъртя ножа и откърти тресчица. Къс месо. Прошепна:
— Хайде, квичи като прасе.
Замря. Стори му се, че чува шум. Огледа се, притиснал ножа до бедрото си. Вдигна го и погледна в него. Острието беше лъскаво като преди. Използва го за огледало и го насочи към катерушката. Там имаше някой. Някой, който току-що беше дошъл. Неясен силует на чистата стомана. Свали ножа и погледна към катерушката. Да. Само че не убиецът от Велингбю. Дете.
Беше достатъчно светло, за да види, че е момиче. Досега не беше го виждал в двора. Оскар направи крачка към катерушката. Момичето не помръдна. Седеше и го гледаше.
Той направи още една крачка и внезапно го обзе страх. От какво? От самия себе си. Стиснал здраво ножа, той тръгна към нея, за да я наръга. Не че беше така. Но така го почувства за миг. А тя защо не се страхува?
Той спря, мушна ножа обратно в калъфа и го прибра под якето.
— Здрасти.
Момичето не отговори. Сега Оскар беше достатъчно близо, за да види, че е с тъмна коса, малко лице и големи очи. Широко отворени очи, които го гледаха спокойно. Белите му ръце бяха отпуснати върху перилата на пързалката.
— Казах: здрасти.
— Чух те.
— Тогава защо не отговаряш?
Непознатата сви рамене. Гласът й не беше толкова детски, колкото той си го представяше. Звучеше като на негова връстница.
Тя изглеждаше необичайно. Черна коса до раменете. Кръгло лице, малък нос. Като някоя от куклите за изрязване по детските страници в „Журнал за дома“. Страшно… сладка. Нещо го смущаваше. Тя не носеше нито шапка, нито яке. Само тънък розов пуловер, макар да беше студено.
Тя кимна към дървото, което Оскар беше намушкал.
— Какво правиш?
Той се изчерви, но надали щеше да му проличи в мрака.
— Тренирам.
— За кое?
— Ако дойде убиецът.
— Какъв убиец?
— Онзи от Велингбю. Дето заклал момчето.
Тя въздъхна, вдигна очи към луната. После се наведе напред.
— Страх ли те е?
— Не, но убиец, нали… добре си е да можеш… да се защитиш. Тук ли живееш?
— Да.
— Къде?
— Там — момичето посочи входа до този на Оскар. — До теб.
— Откъде знаеш аз къде живея?